Изложението, което следва е моят отговор на запитване от групата на БАЕП- Българска Асоциация за Естествена психотерапия във фейсбук.
Основната заявка на питането е във връзка с темите свързани със свръхпротективността, страхът от неизвестното, от това да не се случи нещо лошо ако пуснем контрола, тревожният стил на привързване.
Линк към запитването в БАЕП тук:
https://www.facebook.com/groups/genuinepsychotherapy/permalink/3781091425507370
Здравейте,
Поздравявам ви за смелостта и осъзнатостта да търсите път към себе си, към своите нужди и потребности и към едни по-хармонични взаимоотношения, основани на доверие в мъдростта на самия живот и близките ви хора.
Много често в ролята си на майки изпитваме едни от най-дълбоките си страхове и сме изправени лице в лице със своята уязвимост.
Сблъскваме се и с собствената си неувереност, че не сме „достатъчно добри“.
Склонни сме мълчаливо да носим в себе си огромния товар на срама и вината от това, че сме неспособни да се впишем в илюзорния идеал за „добрата майка“.
„Добрата майка“, която е като многоръкия бог Шива, вършейки десет неща едновременно, която изглеждаща перфектно, винаги готова за игра и незнаеща какво е умора.
Като един хеликоптер, кръжащ около детето, готов във всеки един момент да откликне на неговите нужди.
Саможертвената майка, която изцяло е посветила живота си на грижите за децата си е превърната в култ в съвременното общество.
Майката орлица, напълно слята с детето си, свикнала да предугажда нуждите му преди самото дете дори да ги е идентифицирало.
Като във вица:
„ -Иванчо, излизай от морето! – Защо? Студено ли ми е? –Не, гладен си!“
Иска ни се да предпазим децата си от всичко, да ги защитаваме и закриляме, да бдим над тях и да сме сигурни, че нищо лошо няма да им се случи.
В нашата клетъчна памет еволюционно е заложен инстинктът да защитаваме децата си и да ги предпазваме.
Интуицията ни в продължение на хиляди години се е развивала в посока да „надушваме“ опасностите и да търсим начини да предпазим децата си от това, нещо лошо да се случи с тях.
Иска ни се да сме подготвени във всяка една ситуация, да имаме решение за всеки един проблем и да можем да контролираме събитията в живота ни.
Контролът във всичките му форми и аспекти се е превърнал в религия за съвременния човек.
Контрол, даващ ни илюзията, че можем да подчиним живота да протича по собствените ни правила, да бъде предвидим и развиващ се по план.
Съвременното общество се опитва да предвиди всичко!
От какво ще бъде времето до измислянето на всевъзможни лечения и лекарства, които да предотвратят болести, които дори още не са се появили.
Само, че както се казва „ Животът се случва, докато ние си правим други планове за него“.
Зад този стремеж към свръхконтрол винаги лежи една дълбока тревожност, която контролиращият тип характер умело прикрива, задоволявайки необходимостта на Егото си да се чувства значимо и ръководещо всичко около себе си, до най-малкия детайл.
Тревожност, прикрита под маската на контрол, който дава усещането на човека, че е компетентен, можещ и недопускащ грешки.
Контролът често дори остава неосъзнат, защото е удобно прикрит под формата на грижа и желание за закрила и подкрепа.
Явяващ се като вентила на тенджерата под налягане, който да разрежда вътрешното напрежение, което ври и кипи в страха си от безсилие.
Дава усещането на човек, че е „достатъчно“ компетентен да предвиди ходовете на живота занапред, да е свръхподготвен, да направлява и управлява съдбата си и тази на хората в близкото му обкръжение.
Бих искала да маркирам няколко основни неща, които може да ви дадат отправна точка за размисъл и последващо изследване на вътрешните процеси, протичащи във вас:
• Детето ви на 6 години е във възраст, в която за развитието му е необходимо да има достатъчно пространство да изследва света, да наблюдава и през опита да надгражда знанията и уменията си.
Да може да пада, да става, да бъде оставяно да допуска грешки и да вижда от собствения си опит кое работи и кое – не.
Понякога, в тревогите и притесненията си като родители, ние застиваме във възприятията си към детето си.
Виждаме го все още като малкото, беззащитното прохождащо в света човече, което има нужда да сме постоянно до него.
Още след първата си годинка детето все по-осъзнато започва да навлиза в света на възрастните и с израстването му, психологическа слятост с майката е важно плавно и постепенно да отстъпи пространство за все повече самостоятелност.
Независимост, нуждата, от която пропорционално нараства с увеличаването на уменията и възможностите на самото дете, да проучва заобикалящата го среда с естественото си детско любопитство.
Все по активна става и ролята на бащината фигура, от която детето усвоява условната любов.
След третата годинка на детето, дори се счита, че то е отграничено от майката и ролята на бащата като носител на условностите идва на преден план.
Бащата учи детето да дава, да полага усилия да заслужи любовта, учи на ясно поставяне на граници и ориентиране на детето във външния свят. Докъде стига неговото място в света и къде започват границите на другия.
Изключително важно, е да позволите на бащата да заеме своето място до детето.
Бащината обич учи на устойчивост при преодоляване на трудностите, твърдост и умение за адаптиране и удържане.
Вашата роля в живота на детето следва свой собствен ход и се видоизменя като интензивност през различните периоди на израстване.
За да се проследи откъде идва тази свръхтревожност и натрапливи мисли, че нещо лошо може да се случи с детето ви във всеки един момент, е важно да се разгледат отношенията с вашите собствени родители.
Много често ако върнем лентата назад самите ние сме били отглеждани от родител, който е бил с тревожен стил на привързаност.
Винаги свръхподготвен и в очакване на „катаклизми“ от всякакъв порядък.
От реакциите на собствените ни родители в конкретни ситуации, ние усвояваме и едни дълбоки подсъзнателни вярвания и убеждения за света около нас.
Виждаме го като вражден и изпълнен с опасности, дебнещи ни от всеки ъгъл или като шарен, многопластов, дуален, съдържащ и доброто и лошото, ин и ян.
От техните реакции към нас като деца, попиваме и усещането за собствените си способности и устойчивост да се справяме с трудностите.
Способни сме да подходим към самия живот с едно доверие, че сме там където трябва да бъдем и ни се случва, най-доброто за нашето собствено израстване и себеутвърждаване, едва когато изберем да не бягаме от тревогата на малкото вътрешно дете в самите нас, а да видим нуждите му и да обгрижим с любов и приемане собствените му потребности. Да зачетем и прегърнем страховете му.
Тогава и реакциите ни се променят и желанието за свръхконтрол над живота и неговата непредвидимост се разтварят до едно смирено доверие, че не е необходимо да сме постоянно нащрек какво ще ни донесе непредвидимото бъдеще или в страха от това да не се повторят минали ситуации.
Можем да свалим гарда и да живеем тук и сега.
Наслаждавайки се на смеха и радостта на детето си и на това, че имаме огромната привилегия да присъстваме и да сме свидетели на израстването му, да сме горди с новите умения и самостоятелност, която придобива, пораствайки пред очите ни.
• Изключително много би помогнало да работите с терапевт по това да осъзнаете и да обгрижите тревогата, страховете и непосрещнатите нужди на вътрешното ви дете.
• Да се научите да толерирате собствената си фрустрация към неизвестността и непредвидимостта на живота като ежедневно се предизвиквате с малки стъпки в една сигурна среда.
• Да работите над това да си позволите да проявявате и подчинителния модел на поведение и да „предадете“ контрола, да се оставите на естествения поток на живота със смирено приемане.
Тогава и силната идентификация с детето ви и проектирането на собствените ви страхове върху него постепенно ще се разтворят в едно доверие в по-голямото и в мъдростта на самия живот.
От сърце пожелавам успех!
Leave a Reply