Изложението, което следва е моят отговор на запитване от групата на БАЕП- Българска Асоциация за Естествена психотерапия във фейсбук.
Основната заявка на питането е във връзка с темите свързани с носталгията по т. нар. бебешки период на слятост между майката и бебето, трудността ни понякога да се адаптираме към промените в родителската ни ролята в процеса на порастване на детето, осветяването на непосрещнатите нужди и потребности на нашето собствено “вътрешно дете”.
Линк към оригиналния пост в БАЕП:
#въпросииотговори
Здравейте,
Поздравявам ви затова, че търсите начини как осъзнато да отглеждате детето си и да намерите баланса между това да сте присъстваща и същевременно да му дадете необходимата свобода да израсне като една самостоятелна и уверена личност.
В пренаталния период и в периода непосредствено след раждането до първата годинка на детето или т. нар. до-Азова фаза, то се намира в една симбиотична слятост с майката и това е напълно естествено.
С раждането, на бебето се отрязва и пъпната връв, което бележи края на т. нар. физическа слятост, но остава една символична „пъпна връв“ и една психическа слятост, която напълно естествено продължава до първата годинка на детето. Период, в който бебето и майката се съпреживяват все още като едно цяло, защото то не е изградило, усещането за съзнание за себе си, като нещо отделно.
Майката е носител на безусловната любов. Любов, за която бебето не е необходимо да прави каквото и да било за да я заслужи. То е важно и значимо само защото го има. Каквото и да става, майката винаги ще е там и ще обича детето си и това няма да се промени.
Когато бебето израства с това усещане за безусловна майчина любов, то изгражда в себе си една стабилна основа за да се превърне в една уверена в себе си личност, умееща да дава, но и да получава любов, с добра самооценка и себеуважение.
Постепенно обаче, след първата годинка на детето, то все по-осъзнато започва да навлиза в света на възрастните и с израстването тази психологическа слятост с майката е важно плавно и постепенно да отстъпи пространство за все повече самостоятелност.
Независимост, нуждата, от която пропорционално нараства с увеличаването на уменията и възможностите на самото дете, да проучва заобикалящата го среда с естественото си детско любопитство.
Все по активна става и ролята на бащината фигура, от която детето усвоява условната любов.
След третата годинка на детето, дори се счита, че то е отграничено от майката и ролята на бащата като носител на условностите идва на преден план.
Бащата учи детето да дава, да полага усилия да заслужи любовта, учи на ясно поставяне на граници и ориентиране на детето във външния свят. Докъде стига неговото място в света и къде започват границите на другия.
Изключително важно, е да позволите на бащата да заеме своето място до детето, за да може, то постепенно да излезе от т. нар. нарцистична фаза, която е напълно естествена за бебешкия период на слятост с майката. Да навлезе уверено, все повече в заобикалящия го свят. Бащината обич учи на устойчивост при преодоляване на трудностите, твърдост и умение за адаптиране и удържане.
Вашата роля в живота на детето следва свой собствен ход и се видоизменя като интензивност през различните периоди на израстване.
В никакъв случай, това не означава, че детето ви няма да има нужда от вашата обич, топлота, нежност и майчина подкрепа. Независимо дали е на 5, 10 или 15 години.
Напротив, вашата фигура винаги ще му служи като една сигурна опора, като едно защитено пространство.
Усещане, че каквото и да става, каквито и предизвикателства да среща в личния си път, растейки, винаги ще има това топло рамо и пространство в себе си на обич и подкрепа. Усещане, че е достойно, ценно и важно такова каквото Е!
По-долу бих искала да маркирам няколко основни неща, които смятам, че биха били полезни в конкретния случай:
- Казвате „ ужасно много страдам по бебешкия период и за бебето“. „ Нормално е детето да расте, осъзнавам, че това е естественият ход на живота, но изключително много страдам по моментите в първите месеци. …дотолкова страдам , че се замислям за второ дете, само защото искам да го преживея отново…“.
Нормално е да чувствате една носталгия към този период на слятост с бебето, в който вашата роля е била ключова и най-важна за бебето.
Много често прерязването на т.нар. психологическа „пъпна връв“ е труден процес и дори по-предизвикателен за самата майка.
Изключително важно е да подходите към това психологическо отделяне с нужното разбиране към себе си, с осъзнатост и приемане на процеса по пускане на цялата палитра от емоции, които това отделяне събужда във вас. Преживяването му като една „раздяла“ с това, което е било и няма как да се върне, и посрещането на свой ред, на това, което предстои.
Да си дадете време и едно сигурно пространство да преминете през различните емоции.
Да не се упреквате и съдите прекалено строго ако въпреки, че рационално знаете, че е дошъл момент, в който вашата роля е нужно да се видоизмени, но не се усещате готова за това.
- Много често, когато самите ние не сме получили напълно това усещане за безусловна любов и приемане от майките си, когато сме били малки, на свой ред се опитваме всячески да компенсираме тази липса с една свръх отдаденост към собственото си дете.
- Опитваме се да нахраним собствения си глад за обич, топлота и близост, давайки цялата любов, на която сме способни към малкото бебе.
С появата си в живота ни, то се явява като един източник, който с цялата си беззащитност и уязвимост, събужда в нас импулса да даваме и ни кара да се почувстваме важни, значими, обичащи и обичани.
- Понякога, като майки ни е трудно да пуснем стремежа да предпазим детето си от трудностите, от болката, от фрустрацията, защото в нас са заложени хилядолетни майчински инстинкти да защитаваме и да закриляме.
Рационално знаем, че трудностите и болката са неизбежни и са неделима част от живота.
Знаем, че е необходимо детето ни да се научи устойчиво да ги преодолява и да се справя с тях, но ни е изключително трудно на практика да гледаме отстрани като един страничен наблюдател.
Да не се намесваме, да не се опитваме винаги да „спасяваме“ детето от трудностите, а да изградим в него усещане, че има достатъчно ресурси от знания и умения, да се справя самостоятелно с тях и да се адаптира към ситуациите, които му поднася живота.
Да му позволяваме да пада, да греши и да се учи от собствения си опит.
Именно затова е изключително ценна бащината роля в живота на детето.
Дори еволюционно, на бащата му идва някак естествено и по-лесно, да учи детето да реагира на опасностите и предизвикателствата, запазвайки хладнокръвие и присъствие на духа.
- Много важно е и вие самите с партньора до вас да поддържате едни здрави и устойчиви партньорски взаимоотношения, в които двамата да сте си приоритет един за друг, а детето да заема своето място в семейната йерархия.
- Често, под въздействието на силната си обич към детето, майките са склонни да го поставят в центъра на цялата семейна динамика и сякаш всичко в семейството се върти около детето.
Всичко, което се прави е съобразено до такава степен само и единствено с неговите нужди, че сякаш останалите членове, започват да служат като естествен придатък за обслужването на нуждите и потребностите на детето.
Наблюдава се един стремеж, непременно, то да бъде щастливо и задоволено във всяко едно отношения, понякога дори за сметка на явнотото погазване и незачитане на нуждите на родителите.
- Това обаче, е една непосилна отговорност върху плещите на детето.
Във всички случаи, води след себе си до тревожност и фрустрация, именно поради огромното бреме и отговорност, вменена му да бъде център и ядро на цялата семейна система.
При този т. нар детецентризъм, ролите са обърнати и това често прави така, че енергията в семейството да не може да протича плавно и хармонично. А това от своя страна се превръща в благодатна почва за редица заплитания в семейната система.
- Когато детето е било поставяно в тази централна роля, в която всичко се върти около него, то изпитва изключително много трудности да излезе от т. нар. бебешка нарцистична фаза на „аз съм най-важният“ и да намери своето място във външния свят, където освен „Аз и моите нужди“, има и „ние“ и умение за съобразяване с чуждите граници и потребности.
- Силно препоръчвам да изследвате тази своя дълбока носталгия по т.нар. бебешки период на слятост и усещането за тъга по загубата му.
Дълбоката фрустрация и справянето с нея, чрез осъзнаването, че ролята ви в живота на детето ви ще продължава да търпи своите логични видоизменения.
Едно е рационално да знаем, че това е естествения ход на живота и друго е да осъзнаем кое провокира всички тези чувства в нас.
Своевременно да съумеем да обгрижим своето „вътрешно дете“, чиито нужди да бъдат адекватно адресирани от нас самите.
- Изключително ценно би било ако имате възможност да поработите с психотерапевт, с когото в едно защитено и сигурно пространство, да си позволите да изследвате нуждите и незадоволените потребности на вашето собствено „вътрешно дете“.
Да осветите онези свои части, които копнеят да получат това усещане за безусловна любов и приемане, да ги прегърнете и зачетете от позицията на изграден вътрешен стабилен център и ядро.
Да интегрирате в себе си и ролята на приемащия възрастен, на т.нар „вътрешен родител“, който е топъл и приемащ. Вътрешен образ, който умее да удържа и да устоява пред трудностите и фрустрациите с топла категоричност, себеприемане, обич и уважение към себе си.
- Тогава и напълно естествено ще забележите, че тъгата по отминалия период на слятост с бебето ще бъде изместена от радостта да имате привилегията и честта да наблюдавате красивото израстване на детето си.
Дарът да сте свидетел на опитите му за самостоятелност, независимост и уверените му крачки към изграждане на собствена идентичност и цялостност.
От сърце вярвам, че най-важната крачка по пътя към осъзнатост е вече направена от вас! Пожелавам успех!
Leave a Reply