Изложението, което следва е моят отговор на запитване от групата на БАЕП- Българска Асоциация за Естествена психотерапия във фейсбук.
Основната заявка на питането е във връзка с темите свързани с страха какво ще си кажат другите, за емоционално незрялото родителство и последиците от него, за потъването и изгубването в партньорските взаимоотношения, изграждането на защитни механизми, предпазващи ни от болката от отхвърляне, пробуждането на автентичния Аз.
Здравейте,
В първите години от живота си, всеки човек има нужда от едни и същи базови фундаментални потребности от храна, сигурност и установяване на емоционална близост с родителите си, които в този ключов момент се явяват целия свят на малкото бебе.
Когато обаче самите родители са емоционално незрели и на свой ред не са получили тази близост и безусловна любов в детство си, то те са неспособни на свой ред да дадат нещо, което не познават и за което не притежават ресурс в себе си.
Засвидетелстването на обич, свързаност и подкрепа ги плаши, защото ги изважда от познатото и задейства в тях отъпканите пътеки на редица защитни механизми, които са ги предпазвали през целия им съзнателен живот.
За малкото дете, липсата на отклик по копнежа към близост и осъществяване на дълбока емоционална връзка с родителя, е преживяване с интензитета на тотално отхвърляне, което от своя страна се преживява като равнозначно на смърт.
Израствайки с емоционално незрял родител, то в годините продължава да търси начини как да напасне и нагоди своето поведение само и само да „заслужи“, да „спечели“ така желаната от него обич и близост с родителя.
Подсъзнателно тези деца вярват, че пренебрегването на собствените потребности показва, че са добри хора и непрекъснато е нужно да се жертват за другите. Развиват у себе си изключително силна интуиция и способност като радар да улавят и най-малките признаци за промяна на емоционалното състояние на родителя. Непрекъснато съзнанието им бива нащрек и фокусирано в това „да стъпват на пръсти“ покрай другия.
Имат едно наивно усещането, че щастието на родителите им е тяхна отговорност, както и че имат силата и възможностите да „поправят“ родителя и той изведнъж да се промени и да стане топъл, обичащ и даващ.
Това, което не успяват да осъзнаят е, че няма как да променят някой, които сам няма желанието или дори осъзнаването, че иска и търси промяна.
Изграждането на този удобен и нагаждащ се образ винаги е за сметка на автентичния Аз, на истинските потребности и нужди.
Детето формира едно усещане, че не му е позволено да бъде себе си и емоциите, които изпитва са неприемливи и дори срамни. Приучава се да ги потиска и да не дава израз на нуждите и чувствата, които изпитва. Таи в себе си вина, срам и дълбоко усещане за дефектност, пустота, самота и отхвърляне.
Постепенно, губейки връзка с вътрешния си свят, детето сякаш застива в тази възраст, в която болката от непосрещнатия му копнеж за обич и дълбока свързаност са останали без отклик.
Научава се да не изисква, да си бъде самодостатъчно и често пренебрегва себе си в грижата за другите.
Често дори се наблюдава размяна и обръщане на ролите, в която на детето му се налага своевременно бързо да порастне и на свой ред да се погрижи и подхранва неизчерпаемата бездна, изпълнена с потребности от непрекъсната валидация и обслужване на своя егоцентричен и емоционално незрял родител.
Свикнали да се справят сами от малки, децата, отглеждани от емоционално недостъпен родител, израстват като силно независими и самодостатъчни личности, но на свой ред непознаващи и отхвърлящи собствените си чувства и поддържайки дистанция по отношение на емоциите си.
Това се дължи и на факта, че растейки в такава лишена от обич и приемане среда, те израстват с убеждението, че каквото и да правят няма как да пробият плътната стена и бариера, която ги разделя от другия. В тях се оформя базовото убеждение, че са нежелани такива каквито са и това води до отхвърляне, вина и дълбок срам.
Дори и вече като възрастни често се случва да повтарят този модел и в семейството, което създават с партньора си. Несъзнателно привличат към себе си именно типа взаимоотношения и партньорства, в които другия отново се явява неспособен да откликне на емоционалните им нужди. Попадат в порочен кръг, в който живеят с фантазията, че имат любов за даване „като за двама“ и така могат да компенсират липсата на баланс между даване и получаване.
Въпреки че на рационално ниво добре съзнават токсичния модел на семейството, в което са израснали и въпреки, че искат да имат коренно различни взаимоотношения в собствените си семействата и партньорските взаимоотношения, моделът усвоен в родното им семейство, често се повтаря отново и отново.
Подсъзнанието винаги търси познатото и се придържа към модели на поведение, които са му добре известни, дори и когато са изключително токсични и вредни.
Колкото и да се опитваме съзнателно да направим нещо коренно различно и да изградим семейство, в което взаимоотношенията да лежат на базата на обич, взаимност и грижа, „попадаме“ (но всъщност подсъзнателно ги търсим) на партньори, които са също емоционално незрели, реагират от позицията на различни защитни механизми на егото и са емоционално недостъпни.
Израствайки със силно контролираща и емоционално отсъстваща майка и липсваща бащина фигура на вас също най-вероятно в детството ви се е налагало да изградите свои механизми за справяне, които да ви помагат да заглушите болката от усещането, че истинският ви автентичен Аз не е достатъчен и с дълбокото изживяване на неразбиране, самота и липса на безусловна любов и приемане.
Този истински автентичен Аз е застинал в развитието си някъде назад във времето и не е имал възможността да разгърне пълния си потенциал. Може би някъде дълбоко се е загнездило едно усещане, че не е достатъчен и достоен за чуждото внимание и така остава някъде дълбоко потиснат на заден план спрямо ролята, която е социално желателна и приемлива и има за цел да осигури така жадуваната принадлежност и място в семейството.
Бих искала да маркирам няколко основни идеи, които смятам че биха могли да ви бъдат полезни и да дадат пространство за размисъл.
- Относно това, което споделяте, че във взаимоотношенията си с партньорите си винаги имате усещането, че „потъвате в тях“ и се чувствате изгубена.
Това също до голяма степен се провокира от всичко, което споменах по-горе.
А именно силната нужда и необходимост от счупването на този модел на живеене през защитните механизми, социално приемливи роли и непрекъснатият стремеж към напасване на себе си към „големия значим друг“, който и да е той.
Всъщност ключът към отговора на въпроса защо се получава така, се крие именно в изключително точно интуитивно подбраните от вас думи „винаги потъвам в тях, изгубвам се сякаш.“
За една пълноценна връзка и здрави взаимоотношения е необходимо и двамата души, които съзнателно встъпват в нея да са цели и завършени личности.
Това по никакъв начин не изключва и не противоречи на факта, че ние растем и се променяме цял живот!
За едно здраво партньорство обаче, са нужни двама цялостни и самостоятелни души, които избират да споделят пътищата си заедно.
Не просто да са две половини, които да прилепват зависимо, да се вкопчват един в друг, в неистовия си копнеж да бъдат допълвани.
Не да се привличат като магнит през травмите и сенките си за да задоволят неистовия си глад за обич, близост и свързване чрез другия.
Не да са двама души,половинчати, нуждаещи се от допълване, в които колкото по-голяма е нуждата, толкова по-голяма черна дупка се отваря за още и още глад за любов, която обаче няма насищане!
Не… точно обратното!
Насочете усилията си към това да изградите в себе си едно здраво ядро, да счупите защитните роли и брони, които несъмнено са ви пазили когато сте била малка, но вече само възпрепятстват потока на живота и любовта.
Явяват се като един своеобразен дънер, който е препречил пътя на изобилието в живота ви и ви „защитава“ от това да го живеете този живот силно, като СЕБЕ си, а не от позицията на какво ще кажат и искат другите.
Когато това ядро се събуди във вас най-вероятно ще изпитате и един оправдан гняв, осъзнавайки цялата палитра от емоции, чувства и автентични пориви на собствената си душа, които ви се е налагало години наред да потискате дълбоко в себе си и да чувствате, че нямате право на тях.
Всяка една емоция е именно порив към задвижване, към промяна!
Не ги задушавайте, а ги използвайте разумно, защото в тях се съдържа изключителна сила и възможност за промяна.
Работете съзнателно по това да се научите да разпознавате и валидирате емоциите си. Да умеете да ги наблюдавате и отразявате от позицията на страничен наблюдател, а не просто реактивно и неосъзнато да реагирате на стимулите от заобикалящата ви среда.
- Това да изместите фокуса от другите към себе си, никак не е лесна работа, защото зад това нещо стоят цяла система от подсъзнателни вярвания, убеждения и нагласи, формирани като устойчив модел на поведение в продължение на години.
- Опитайте с малки стъпки да въведете постепенно в ежедневието си навици за грижа и обич към себе си. Въвеждайки малки промени в ежедневната си рутина, които обаче да дават на подсъзнанието ви, а и на света отвън, ясен сигнал и заявка, че вие заслужавате друго.
Най-вече това е и една сигурна заявка, че сте освободили пространство за да може това „друго“ да дойде в живота ви. Тогава вече посланието, което излъчвате и отправяте към света е на : „Аз заслужавам!“
- Отделяйте си съзнателно време за саморефлексия.
Независимо дали ще изберете да описвате ключови мисли и чувства от деня на хартия, ще оставате за по няколко минути сама със себе си в тишина или която и друга практика да изберете и да усетите като нещо, което би било по-близко до вас.
Важното е да го правите с постоянство и с доверие към процеса! Както се казва: „Всички пътища водят към Рим!“ Така е и с различните методи. Един е по-подходящ за един човек, друг за друг, но крайната цел всъщност е пътят към себе си!
- Когато вървите този път към опознаване на истинската си същност, на чувствата, емоциите и копнежите на собствената си душа, когато ги изкарате на светло и се научите сама да си давате тази обич, подкрепа, признание и усещане за сигурност, които толкова силно са ви липсвали като дете, нещата постепенно ще започнат да се променят.
Тогава ще забележите как напълно естествено сякаш всичко ще започне да се намества като парчета от огромен пъзел, на който не можем да видим цялата картина, но пък е нужно да имаме доверие в живота, че всичко което се случва, се случва за наше добро и за да усвоим уроците и опита, от които душата ни има нужда.
- Вършейки тази нелека вътрешна работа по себе си ще забележите как и хората в живота ви, които привличате ще са други и ще отразяват и промените във вас самата.
Тогава няма и да чувствате, че потъвате и се изгубвате в партньора до вас, защото вече ще действате, чувствате и мислите от позицията на здравото и сигурно ядро, изградено на базата на автентичност и дълбоко знание за себе си като една цяла и неповторима личност.
Личност, която има досег до своята подхранваща жизнена сила, до изобилието от ресурси вътре в себе си, от които колкото и да давате не се изчерпват.
Напротив!
Захранват се от взаимния обмен и взаимодействие с другите!
- Тогава вече и стагниращият ефект на критиката и страхът от „какво ще кажат другите“ постепенно ще се претопи до едно здраво познание за себе си, за силните си страни и прегръщане на сенчестите си аспекти с много топла обич към себе си и приемане.
Градивната критика ще се явява вече като един допълнителен ресурс за себепознание, като едно мнение, което може да е истина, но може и просто да отговаря на нещо изцяло от вътрешните динамики на самия човек, който го изказва!
Когато разполагате с достъпа до тази вътрешна изначална мъдрост, лежаща на здравите основи на приемане на себе си с всички свои аспекти, тогава мнението на другите или на партньора до вас няма да събужда тези най-първични страхове, формирани още в периода, докато сте била едно беззащитно бебе.
Страхът от отхвърляне и отричане на цялостната ви личност, усещането за недостатъчност, дефектност, срам, вина и обреченост на самота и безобична пустота- всички те постепенно ще намалеят и дори ще отпаднат, отстъпвайки мястото на една здрава увереност и топла категоричност.
- Силно препоръчвам да намерите колега психотерапевт, с който заедно да извървите този път. Много ценно би било да се научите сама да се предизвиквате през поведенчески психотерапевтични опити. Първо в една защитена среда на психотерапевтичния кабинет, а постепенно и във ежедневието си.
Ценно е да поработите както когнитивно през промяна на базови маладаптивни дълбоки вярвания и убеждения, които вече не ви служат, така и психотелесно и преживелищно през тялото.
Също така и за изграждането на една здрава увереност и самооценка, умение за поставяне на граници и отстояване на себе си с топла категоричност.
Казвате „наскоро разбрах (прочетох), че моето щастие не бива да зависи от мнението на хората около мен, но не мога да го разбера“.
Това се случва, защото едно е рационално и интелектуално, през ума, да разбирате дадено нещо и съвсем друго е наистина дадена опитност, усещане, чувство, емоция да премине през клетките ви преживелищно, през опита.
Неслучайно, ние сме души, облечени в тела, които притежават един цялостен спектър от усещания, чувства и емоции с различна интензивност и нюанси, проявяващи се по един неповторим за всеки от нас начин и сме тук за да ги преживеем не само през ума, но и през чувствата, емоциите и тялото си.
От сърце пожелавам успех по пътя към себе си!
Leave a Reply