Изложението, което следва е моят отговор на запитване от групата на БАЕП- Българска Асоциация за Естествена психотерапия във фейсбук.
Основната заявка на питането е във връзка с темите за свръхконтрола, реактивността, чувството, че носим целия свят на раменете си и ако дори за секунда отклоним внимание нещата ще се объркат.
Умението да делегираме, да се доверим на другия и вярването, че „ моят нчин е правилният начин“.
Как да изградим мотивация у децата си да бъдат самостоятелни, уверени в себе си и независими.
Също така е засегната и темата за ревността на по-голямото дете от по-малкото и какво могат да направят родителите за да заздравят връзката с детето и да се справят със ситуацията.
Здравейте,
Поздравявам ви за осъзнатостта, която проличава в написаното от вас и за това, че искате да работите върху взаимоотношенията в семейството ви и тяхното хармонизиране!
Казвате „ вкъщи се боря със следните проблеми…“. Именно в преразглеждането на „боренето на проблема“ и смяната на възприятието, което имате за ситуацията, може би се крие и допълнителен ресурс, който да внесе така желания баланс в семейната динамика.
В най-ранна възраст, ние попиваме като гъби вярванията и убежденията на нашите родители и несъзнателно усвояваме моделите им на поведение и реакциите им.
Дори когато в зряла възраст сме осъзнали, че даден възпитателен подход на родителите ни не е бил адекватен и искаме да се държим с нашите деца по коренно различен начин, то несъзнателно се оказва, че преповтаряме тяхното поведение. Дори в моменти на силна емоция, може да използваме и конкретни фрази, които са ни били повтаряни многократно, когато сме били деца.
Това се случва от една страна, защото моделът, който сме попили в детството си от нашите родители е това, което всъщност истински познаваме. Цялата опитност, чийто спомен е съхранен на дълбоко ниво в клетките, емоциите и чувствата ни, дълбоко е запечатана в нас.
Именно тези първи години от живота ни, в които ние оформяме себе си, нашата ценностна система, възприятията си за света и другите определят в голяма степен багажа, който често несъзнателно пренасяме със себе си в собственото си семейство, което създаваме в зряла възраст.
Майката и бащата са първите ключови фигури в живота на детето и всички послания, които дават, незасимо от това дали го осъзнават или не, се запечатват в съзнанието му и биват възприемани за абсолютна истина.
Когато детето е отглеждано от силно авторитарен родител, често, възможностите то да прояви своите себеуважение, отстояване на граници, да формира качества като самостоятелност, висока себеоценка и идентичност са доста ограничени. Тогава и самото дете израства с едно дълбоко убеждение за себе си, че за да бъде обичано трябва да се доказва, да постига, да прави, да е перфекно, защото в противен случай ще бъде отхвърлено.
Перфекционизма и самото дълбоко вярване, че съществува само един „правилен“ начин, по който се правят нещата, са една благодатна почва за формирането на убеждението: „Каквото и да правя, аз не съм достатъчен!“
Също така, колкото и на пръв поглед да изглежда, че перфекционизмът и срамът нямат връзка по между си, всъщност често вървят ръка за ръка.
Почти винаги желанието ни да сме перфектни и тихото вътрешно недоволство, че винаги може и по-добре, сами по себе си ограбват радостта ни от постигнатото и я заменят с усещане за дефектност при най-малкия възможен провал и цялостно незачитане на постигнатия прогрес, научените уроци и пътя, който сме изминали.
Като едно куче, което се върти в кръг и гони собствената си опашка!
Това е един илюзорен копнеж на егото, стремеж да сме перфектни, винаги да имаме готови отговори за всяка ситуация, да контролираме до най-малкия детайл себе си, другите и живота си. В основата му стои едно дълбоко убеждение, че не заслужаваме да ни обичат, просто заради това, че ни има, а е необходимо да правим, да бъдем други, да постигаме на всяка цена. Перфекционизма е като една защитна маска, зад която стои едно прикрито чувство на недостатъчност и срам от това, че ако другите по някакъв начин разкрият истината за нас и видят колко „неперфектни“ сме отвътре, ще ни отхвърлят и няма да ни обичат.
• Нещо, което може да бъде като отправна точка и храна за размисъл е: когато ви дойде този импулс да реагирате реактивно на нещата около вас от позицията на „никой друг не може да го свърши по-добре от мен“ се замислете над въпроса „кой глас всъщност чувам в ума си?“.
Това е един образ на авторитетния родител, който винаги знае кое е правилното и когото сте интегрирали дълбоко в себе си. В повечето случаи, негов първообраз е някой близък човек от семейното ви обкръжение когато сте била дете.
С увеличаването на осъзнатостта за ситуациите, в които реагирате от позицията на този авторитетен възрастен вътре във вас и когато с приемане се научите да разчитате посланията му, то тогава и силата и интензитета на това постоянно реагиране от позицията на „има само един начин как се прави“ ще намалее.
• Нормално е това желание за свръхконтол над хората и ситуациите да ви изморява и да изчерпва ресурсите ви, защото е обречено да се сблъсква с неудовлетворението от това, че колкото по-силно се опитвате да контролирате другите и живота като цяло, толкова по-очевидно става това, че човек има контрол единствено над собствените си възприятия и реакции към нещата.
Често, животът следва собствена динамика и е нужно да изградим едно доверие, че всичко, което се случва е правилното за нас в дадения момент и сме там, където трябва да бъдем за да премине през нас определена опитност, да я преживеем и извлечем уроците, заложени в нея.
• Този образ на авторитета има своето място и това, че е наличен е добре, но е важно да се научите да интегрирате постепенно и образа на подкрепящия родител.
Да бъдете подкрепяща и за малкото момиченце вътре във вас, което има нужда да бъде обичано заради това което Е, а не заради това което прави и може да бъде.
Много ценна смятам, че би била за вас книгата на Милена Манова „Ефективните родители“.
• В отношението към партньора ви се вижда едно обръщане на ролите и това, че всъщност го третирате като дете, което има нужда някой да върви след него и да го надзирава, защото изхождате от презумпцията, че в противен случай, нещата няма да бъдат свържени „добре“.
Отново се включва едно вътрешно убеждение, прието за неоспорима истина, че има един единствен начин, по който да се вършат нещата и само той е „правилен“.
Гласувате му толкова малко доверие, че той в ума ви вече е направил нещата по грешния начин, дори още преди да е започнал.
Когато тези послания, дори и да не са вербализирани, се повтарят многократно, съпругът ви няма как в един момент също да не стане реактивен и вече на свой ред също да влезе в защитна позиция и в по-голяма част от времето да бъде, както сама описвате „кълбо от нерви“.
Държейки се с него, като с едно пораснало дете, което обаче не се е научило само да прави нещата и има нужда от непрекъснати инструкции и това някой да го надзирава и контролира, на енергиино ниво вие влизате в ролята на негова майка.
Това, от своя страна възпрепятства той да заеме мястото и ролята на равноправен партньор, който стабилно да бъде в мъжката си енергия и съответно да бъде глава на семейството ви.
• Често, когато подхождаме с недоверие към другия, фокусирайки се винаги върху грешките и слабостите му, то дори и да не го изричаме на глас пред него, на подсъзнателно ниво това отношение се усеща и действа като самоизпълняващо се пророчество.
Другият човек, на несъзнавано ниво „оправдава“ това наше негативно очакване, допускайки всички възможни грешки „като по учебник“ и сякаш затвърждавайки усещането, че не можем да му имаме доверие.
• Същото е и с едно дете. Когато родителите му постоянно отправят послания към него от типа „ не ходи там, защото ще паднеш“, „не пипай там, защото ще се нараниш“, „дай аз да го направя за да стане по-бързо и по-добре“, то постепенно детето спира да се доверява на изначалния си естествен инстинкт и стремеж да опитва и да опознава света.
В него се загнездва дълбокото убеждение, че светът явно е едно доста опасно място и то не може да прави тези неща добре и може да се нарани. В такъв случай, ще остави мама или татко да правят всичко вместо него.
Така, детето постепенно се примирява и приема, че е неспособно да взема самостоятелни решения и да се справя само с трудностите. Усвоява една заучена безпомощност, която в последствие дава отражение на по-нататъшния му живот, изборите, които прави, собствената му самооценка и увереност в себе си.
• По отношения на динамиката, която описвате с 5-годишната си дъщеричка и това, че правите всичко вместо нея за да се случат нещата по най-правилния начин, то в ядрото му стои отново моделът на възпитание, който сте усвоила от вашите родители.
Дори може те да не са били авторитарни и да пренасяте директно техния модел в новото си семейство. Напротив, може да са били в другата крайност със свръхлиберален подход, в който обаче да са липсвали ясно поставени граници и правила, които са от ключово значение за да се чувства едно дете сигурно и спокойно.
• Понякога когато си дадем сметка за нещата, който не са проработили в родните ни семейства се опитваме да свръхкомпенсираме, като направим точно обратното със собствените си деца.
• Често имаме вторични печалби и ползи, които понякога остават неосъзнати и ни подтикват изкуствено да поддържаме тази заучена безпомощност и липса на самостоятелност у нашите деца.
Възниква въпросът какви могат да бъдат ползите от нещо такова, след като родителите изхождат от доброто си намерение да направят най-доброто за децата си и да ги предпазят всячески от болка и нараняване?
Ползата е в това, че когато детето, дори и пораснало, продължава да се нуждае от валидацията и одобрението на своите родители за изборите и решенията, които взима, тогава възрастният получава доказателство за своята важност и незаменимост.
Детето е център, около който се върти целият му свят и очаква същата реципрочност и от него.
• Друга вторична печалба от това да се опитваме да контролираме всичко в живота на детето, може да бъде видяна и в това, че като родители всячески се опитваме да предпазим децата си от евентуална болка и разочарование, гледайки го „като писано яйце“ и изхождайки от нашия собствен опит. Но е важно да знаем, че те са отделни индивиди със собствени чувства и интерпретации и не е задължително да възприемат нещата по същия начин като нас!
• Понякога също така, правим нещата вместо децата си, защото на нас самите така ни е по-лесно!
По-лесно и в пъти по-бързо е сами да облечем детето или да му завържем обувките и да тръгнем навън, отколкото търпеливо да чакаме и да го подканяме да го направи само.
В краткосрочен план, това ни дава усещане, че контролираме процеса и той се случва по най-оптималния начин.
Но… в дългосрочен план това не работи! Постепенно, детето спира дори да се опитва да измисли само начин как да удовлетвори потребностите си, защото знае, че мама или татко винаги го правят „по-добре“и вместо него.
• Също така, в дългосрочен план това да подпомогнете изграждането на самостоятелност у децата си би улеснило и вас самата. Макар, че в началото инвестицията на усилия и време децата да се научат да правят обикновени задачи от ежедневието сами, да са по-големи от ваша страна и да се изисква голяма доза търпение, то с течение на времето, те ще натрупат умения и това ще облекчи и отмени и самата вас.
• Има една разумна и здраволсловна доза контрол, която е необходимо да остане и мъдро да бъде упражняван от страна на родителя, докато детето придобие необходимите умения, знания и опитност да се справя с някои неща самостоятелно.
Но границата между това, контолът да бъде направляващ и необходим и това, да бъде блокиращ и задушаващ развитието на усещането за отделна и независима личност, е много тънка и лесно бива прекрачвана.
• Вярвам, че във вашия случай би било ценно да насочите усилията си към това да общувате с дъщеря си като подходите с доверие и вяра в способностите ѝ.
Като съзнателно отделяте време да ѝ обяснявате не просто във вид на заповеди и наставления какво може и какво не, а самата причинно-следствена връзка между нещата и да подхождате с уважение към нейната личност.
Важно е винаги когато ситуацията не застрашава по някакъв начин цялостния ѝ интегритет да и давате пространство за собствени решения и избори.
• Дори когато от собствения ви опит знаете, че искането или решението ѝ не е най-доброто за нея и може да допусне грешка, да я оставяте да стигне сама до този извод на база на собствения си опит.
Защото и негативния такъв, учи не по-малко от позитивния и ще ѝ вдъхне увереност, че вече е преминавала през подобна ситуация и другия път ще се справи по-добре.
• Колкото и да ни се иска винаги да сме до децата си, да им помагаме и да ги подкрепяме, това е доста илюзорно, защото никой от нас не е вечен.
В един момент на детето така или иначе ще му се наложи да взима самостоятелни решения, а не да се осланя на родителя си.
Колкото по-рано тази увереност бъде придобита, толкова по-лесно ще му е и на самото дете, защото вече ще притежава едно силно ядро на увереност и гъвкавост да се приспособява към всякакви обстоятелства.
• Нашата роля като родители не е да ги предпазим от трудностите, а просто да ги обичаме и подкрепяме когато падат, стават отново и опитват пак.
Тогава и конролът бива необходим все по рядко, защото се превръща в самоконтрол от страна на детето.
• Също полезно е да се запитате, когато контролирате, дали го правите наистина от желание да помогнете на детето, или за да избегнете негативна оценка на собствената си личност?
Понякога заемаме една свръхконтролираща позиция като родители именно, защото се страхуваме от това „да не изпуснем положението“, от това „ какво ще си кажат хората ако…“, страхуваме се да не се допуснем „непоправима“ грешка в този така ключов период от израстването им.
Особено след като отвсякъде ни залива противоречаща си информация какви да бъдем или да не бъдем за да не „провалим“ децата. • За да улесним изграждането на тази самостоятелност у децата си обаче е необходимо да позволим на перфекциониста в нас да абдикира, заедно с всичките свои илюзии за това как се правят нещата и че всичко трябва да се случва в определен ред и форма.
• Относно примерите от ежедневието, които давате, може смяната на подхода към изпълнението на ежедневните рутинни навици като къпане и миенето на зъбки през някаква форма на игра, да се приеме от нея с по-малка съпротива.
• Например с реплики от сорта на: “хайде да се състезаваме до банята кой първи ще си измие зъбите“ и после може да попитате специалното “жури” таткото, чии зъби са по-бели.
• По отношение на обличането за излизане навън да я оставите тя да избере дрехите, с които да бъде и да ги съчетае по свой вкус, а след това да и обясните, че приятелките и на площадката вече я чакат и се питат какви ли дрехи си е облякла.
• Това са само примери, но когато човек смени подхода и остави пространство за изобретателност и гъвкавост могат съвсем естествено да дойдат решения и от самото дете, за които дори не сте подозирали.
• По отношение на къпането също, когато от досадно занимание се превърне в цялостен ритуал, който е съпътстван от забавление и приятно прекарано време заедно, тогава и детето го чака с по-голямо нетърпение. Може след къпането последните 5 минути да са време за игра с водата или пък след това да следва приказка, да си правите масаж преди лягане или друго приятно занимание.
• Относно ревността към по-малкото ѝ братче, също има доста неща, които биха могли да я намалят.
Решението, семейството ви да се увеличи с още един член е било взето само от вас двамата с баща ѝ и е нормално да се появи ревност от факта, че вече цялото внимание и обич на мама и тати не са само за нея и трябва да ги дели с още едно дете. Може да се чувства изместена и да се страхува от това, че ще заобичате повече братчето ѝ и тя вече няма да е необходима.
Понякога дори появата на друго дете в семейството се преживява от по-голямото като изоставяне.
• Много важно е какви послания и давате двамата с баща ѝ след появата на по-малкото братче.
• Важно е също всеки един от вас с татко ѝ, да прекарва лично време само за нея, в което фокусът на вниманието ви да е тя и да няма хиляди други разсейващи фактори.
Да ѝ казвате, че тя винаги ще заема нейното място в сърцето ви и това няма как да се промени заради нищо и никого. Да ѝ напомняте, че я обичате точно нея такава каквато е.
• От изклщчително значение е да чувства, че има собствено пространство, което е за нея в дома ви.
Дори апартаментът ви да не предполага тя да има собствена стая, то поне в една от стаите би могло да се обособи кът само за нейните играчки и там тя спокойно да може да играе с тях без непрекъснато някой да и прави забележки за евентуално забравени дребни части.
• Също така е хубаво и в нейно присъствие да говорите на бебето неща от сорта на : ” Това са играчките на твоята кака. Те са за големи и не се пипат. Когато и ти станеш голям като нея и ти ще имаш такива играчки за големи.”
Това ще и даде усещането, че има някой, който следи и нейните интереси и потребности да бъдат зачетени и че освен задължения покрай братчето си, тя има и правото да споделя или да не споделя всичките си играчки с него и пространството си за игра.
• Може да ѝ обясните като на голям човек, че тя сега е голямата кака, която може да закриля по-малкото си братче и да го пази да не му се случи нещо или да глътне някоя дребна част. Също така да споменете, че и двамата с баща ѝ ще сте изключително благодарни ако тя от време на време следи и вие двамата да не забравите някой дребен предмет на пода. По този начин тя ще се почувства добре от гласуваното доверие и може и нагласата ѝ доста да се промени.
От сърце ви пожелавам хармонията, лекотата и обичта да са движещите сили в семейството ви!
Leave a Reply