Изложението, което следва е моят отговор на запитване от групата на БАЕП- Българска Асоциация за Естествена психотерапия във фейсбук.
Основната заявка на питането е във връзка с темите за ниската самооценка, страх от грешки и провал, приоритизирането на „какво ще кажат другите“ , склонността към отлагане и усещането за „ аз не съм достатъчно…“
Здравейте,
Често ниската самооценка, усещането за недостатъчност, страхът от отхвърляне, несправяне и провал завихрят динамиките в живота ни във всяка една сфера, така че стават като самоизпълняващо се пророчество и се преповтарят отново и отново.
Колкото повече присъстват тези неща вътре в нас, толкова повече ги наблюдаваме и като материализирани образи в собствения си живот.
Относно въпроса какъв е изхода от този порочен кръг, бих искала да маркирам някои основни неща, които смятам, че биха дали отправна точка за размисъл.
• Корените на ниското самочувствие и липсата на увереност, както и стагниращият страх от провал, приоритизирането на „какво ще кажат другите“, за сметка на собствените желания, потребности и щастие, се залагат още в най-ранна възраст и в този процес ключова роля имат нашите родители.
Много често, единият или и двамата родители са авторитарни, силно изискващи, контролиращи, критикуващи, винаги знаещи кое е правилното, взискателни, но от друга страна пестеливи на похвали, поощрения,даването на безусловна любов и приемане.
Залага се една „плодородна“ почва за това, в последствие, детето да бере плодовете на ниско самочувствие, неувереност в себе си, усещане за неструване, за дефектност и страх от вземане на самостоятелни решения, поемане на отговорност и отстояване на себе си.
Когато порастне и вече на свой ред е възрастен със собствено семейство и родителите му не живеят вече с него, ситуацията не се променя особено.
Гласът на този авторитарен, исискващ родител, за когото нищо никога не е достатъчно, е вече интернализиран под формата на един вътрешен родител, който често е дори още по-суров, изискващ и безпощаден в критиката си.
• Родителите ни са направили толкова, колкото към дадения момент са имали ресурс, познания и възможности.
Дали са ни живот, дали са ни и най-доброто от себе си, независимо дали това е било нещото, от което най-силно сме имали нужда или не.
Възпитанието и характера, които сме изградили под влияние на средата, в която сме израсли са изиграли своята роля в нашия живот и са били такива, че да извлечем нужните за нас уроци. Това, че ги приемаме, разбира се, не означава да се примиряваме с тях. Напротив!
• Всяко дете се нуждае от това да бъде видяно, такова каквото Е. Да се чувства прието и обичано.
Дисбаланса при авторитарния, взискателен и силно критикуващ родител не е липсата на любов, а смесването, преливането и дори отъждествяването на любовта с одобрението.
Когато между двете понятия има знак за равенство, то асоцияцията е, че за да бъде обичано, то трябва на първо място винаги да заслужи одобрението на значимия друг.
В този случай, няма как да говорим за безусловна любов, защото у детето се залага убеждението, че за да бъде обичано, то трябва да се държи по определен начин, да влезе в определени рамки и стереотипи и да оправдае определени родителски очаквания.
Липсата на одобрение сякаш отрича не просто конкретно поведение, а цялата личност на детето и съответно правото му да бъде обичано такова каквото Е.
• Често родителите правят сравнения със съседското дете или детето на друг роднина – как се държи, колко по-послушно е и т.н.
Тези сравнения с другите, които винаги са по-добри, по-можещи, по-знаещи, още по силно задълбочават липсата на увереност, страха от грешки и провал.
Стагнира ни и възпрепятства това да се задвижим към конкретно поведение, с което да удовлетворим дадена наша потребност.
Този интернализиран критик в нас, винаги сравнява, измерва резултати, гледа само на повърхността, без обаче да вижда голямата картина и сочи с пръст чуждите постижения, омаловажавайки и незачитайки собствените успехи, опит и изминат път.
Всъщност ако се замислим за корена на цялата тази „аз не съм достатъчно….“ култура, която в последните години буквално се разпространява като вирус в западния свят, голяма заслуга има именно непрекъснатото сравнение с другите.
Като се започне от социалните мрежи, които формират определени стереотипи и рамки на това как да изглеждаме, кое е успешно, кое е социално желателно, т. нар. cancel- култура (култура на отхвърляне) и т.н.
В един момент обаче се оказва, че до такава степен имаме създадени готови стереотипи в главата как трябва да се случват определни неща, кое е приемливо и социално желателно за да сме харесвани и приети и кое ще бъде осъдено и ще му бъде сложено етикет, че още по-силно се възпрепятства това да бъдем себе си, да се заявяваме и да отстояваме позициите си. Да даваме приоритет на „какво искам аз“ , пред „какво ще кажат хората“.
• Защото това „да сме по-ниски от тревата“, да не изразяваме собствена позиция и мнение, да се крием зад удобното безлично „ние“ на тълпата, страхът да кажем „ДА“ на себе си и съответно „НЕ“ на другите, задълбочават още повече усещането за изолираност и липса на принадлежност, за сметка на живеене през защитни маски и социално приемливи роли. Така се завърта хамстерското колело с още по-голяма тяга и ние изплезили език продължаваме да бутаме до откат.
Ще цитирам по памет една любима мисъл „Лудостта да правиш едни и същи действия отново и отново и да очакваш различен резултат“.
• По същина на въпроса как да се справите с ниското самочувствие, липсата на увереност, страхът от провал и допускането грешки.
Отговорът е доста прост, ясен , не чак толкова лесен, но напълно постижим- чрез действия. Дори самия корен на думата справям се, произлиза от правя. Съдържа в себе си и ключа към справянето с всяко едно предизвикателство, а именно чрез конкретни и последователни ежедневни действия.
• Нужно е съзнателно да излезете от сянката на „ние“, на „аз нямам мнение“, на малкото дете и големият, можещ и знаещ друг, който е необходимо да ви даде позволение за всяко нещо, да ви наставлява и окуражително да ви потупва по рамото за браво.
Ролята на детето, което все чака одобрението на авторитета, намира се в зависима позиция и копнее да се чувства видяно, прието и обичано.
Обичано, но не през постиженията и умението да се вписва в предварително зададени стандарти и рамки, а въпреки, заради това което Е.
В психотерапевтичен процес успешно може да работите по разглеждането и осъзнаването на всички тези подсъзнателни вярвания на „аз не съм достатъчна“, „“другите са по-умни, можещи, знаещи“ , усещането за неадекватност, трудността да заявявате себе си, да отстоявате мненията и ценности си. Да си позволите да бъдете видяна, да сте неудобна, някой да не е съгласен с изразеното от вас мнение и това да е ок.
Постепенно да интегрирате образа и на един подкрепящ родител в себе си, от когото да черпите ресурс.
Когнитивно се реструктурират тези базови вярвания, които често човек дори не осъзнава и се заменят с устойчиви и задвижващи човека в нова посока.
Във времето постепенно изграждате един вътрешен наблюдател в себе си и все по-лесно става това сама да се улавяте случаите, в които се появяват и съзнателно да избирате да действате по нов и по-устойчив начин.
Изключително ценно би било и да се предизвиквате, разширявайки зоната си на комфорт. В началото това може да се случва в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет, а в последствие и на работното ви място.
Поведенческите експерименти в терапията са изключително мощен инструмент за такова себепредизвикване.
Сама ще усетите, че с всеки следващ опит ще става все по-лесно.
Има едно много ценно неписано правило от сферата на продажбите или т. нар. „правило на 1000-та НЕ“, в което се казва, че за да станеш наистина добър в това да продаваш, трябва да изчезне страхът от това да получиш отказ, а след 1000 НЕ-та това става все по-лесно.
Същото е и с хорското мнение и страха от „какво ще кажат другите“.
Когато отново и отново, съзнателно човек направи избора да изкаже мнение, да отстоява себе си, ценностите и гледна си точка, тогава настъпва промяна и в околните и в тяхното отношение.
Във всички нас е заложено това да уважаваме и ценим хора, който са Личности (с главна буква) и имат смелостта да застават зад себе си, зад това, в което вярват и живеят автентично, умеят да поемат отговорност за собствените си избори, действия и решения.
Много често, напълно естествено, другите започват да гравитират и все повече да търсят компанията на хора, които не се ръководят от стремежа „да огреят навсякъде“, да са удобни, да не притеснят, да се напаснат към този или онзи, а съзнателно избират себе си, уважавайки както собствените, така и чуждите граници.
Осъзнаватето, как тези подсъзнателни вярвания, убеждения и нагласи влияят върху изборите и качеството на живота ви и това, че търсите решение за да работите към промяна е първата и най-важна крачка! Пожелавам успех!
Leave a Reply