Изложението, което следва е моят отговор на запитване от групата на БАЕП- Българска Асоциация за Естествена психотерапия във фейсбук.
Основната заявка на питането е във връзка с темите как да се справим със свръхкритичността към себе си, перфекционизма, приемането на градивна критика и стагниращия страх от допускането на грешки и провал.
Здравейте,
Често зад перфекционизма и страха от провал стоят срамът, ниската себеоценка и усещане за недостатъчност.
Перфекционизмът, високата самокритичност, както и стагниращият страх от грешки се залагат още в най-ранна възраст и в този процес ключова роля имат нашите родители.
Много често, единият или и двамата родители са авторитарни, силно изискващи, контролиращи, критикуващи, винаги знаещи кое е правилното, взискателни, но от друга страна пестеливи на похвали, поощрения, даването на безусловна любов и приемане.
Когато до детето достигат послания от типа „ не ходи там, защото ще паднеш“, „не пипай там, защото ще се нараниш“, „дай аз да го направя за да стане по-бързо и по-добре“, то постепенно спира да се доверява на изначалния си естествен инстинкт и стремеж да опитва и да опознава света.
В него се загнездва дълбокото убеждение, че светът явно е едно доста опасно място и то не може да прави тези неща добре, може да се нарани и не му е позволено да греши. В такъв случай, ще остави мама или татко да правят всичко вместо него.
Така, детето постепенно се примирява и приема, че е неспособно да взема самостоятелни решения и да се справя само с трудностите.
Залага се една „плодородна“ почва за това, в последствие, детето да бере плодовете на ниско самочувствие, неувереност в себе си, усещане за неструване, за дефектност и страх от поемане на отговорност и вземане на решения.
Когато порастне и вече на свой ред е възрастен със собствено семейство, ситуацията не се променя особено.
Отглеждано от силно авторитарен родител, често, възможностите то да прояви своите себеуважение, отстояване на граници, да формира качества като самостоятелност, висока себеоценка и идентичност са доста ограничени. Тогава и самото дете израства с едно дълбоко убеждение за себе си, че за да бъде обичано трябва да се доказва, да постига, да прави, да е перфекно, защото в противен случай ще бъде отхвърлено.
Гласът на този авторитарен, исискващ родител, за когото нищо никога не е достатъчно, е вече интернализиран под формата на един вътрешен родител, който често е дори още по-суров, изискващ и безпощаден в критиката си.
Перфекционизма и самото дълбоко вярване, че съществува само един „правилен“ начин, по който се правят нещата, са една благодатна почва за формирането на убеждението: „Каквото и да правя, аз не съм достатъчен!“
Също така, колкото и на пръв поглед да изглежда, че перфекционизмът и срамът нямат връзка по между си, всъщност често вървят ръка за ръка.
Почти винаги желанието ни да сме перфектни и тихото вътрешно недоволство, че винаги може и по-добре, сами по себе си ограбват радостта ни от постигнатото и я заменят с усещане за дефектност при най-малкия възможен провал и цялостно незачитане на постигнатия прогрес, научените уроци и пътя, който сме изминали.
Като едно куче, което се върти в кръг и гони собствената си опашка!
Това е един илюзорен копнеж на егото, стремеж да сме перфектни, винаги да имаме готови отговори за всяка ситуация, да контролираме до най-малкия детайл себе си, другите и живота си. В основата му стои едно дълбоко убеждение, че не заслужаваме да ни обичат, просто заради това, че ни има, а е необходимо да правим, да бъдем други, да постигаме на всяка цена. Перфекционизма е като една защитна маска, зад която стои едно прикрито чувство на недостатъчност и срам от това, че ако другите по някакъв начин разкрият истината за нас и видят колко „неперфектни“ сме отвътре, ще ни отхвърлят и няма да ни обичат.
Всяко дете се нуждае от това да бъде видяно, такова каквото Е. Да се чувства прието и обичано.
Дисбалансът при авторитарния, взискателен и силно критикуващ родител не е липсата на любов, а смесването, преливането и дори отъждествяването на любовта с одобрението.
Когато между двете понятия има знак за равенство, то асоцияцията е, че за да бъде обичано, то трябва на първо място винаги да заслужи одобрението на значимия друг, постигайки още и още.
Няма как да говорим за безусловна любов, защото у детето се залага убеждението, че за да бъде обичано, то трябва да се държи по определен начин, да влезе в определени рамки и стереотипи и да оправдае определени родителски очаквания.
Липсата на одобрение сякаш отрича не просто конкретно поведение, а цялата личност на детето и съответно правото му да бъде обичано такова каквото Е.
В този случай, страхът от глешки и евентуален провал се интерпретира като равнозначен на отхвърляне на цялостната личност. Стагнира ни и възпрепятства това да се задвижим към конкретно поведение, с което да удовлетворим дадена наша потребност.
Този интернализиран критик в нас, винаги сравнява, измерва резултати, гледа само на повърхността, без обаче да вижда голямата картина и сочи с пръст чуждите постижения, омаловажавайки и незачитайки собствените успехи, опит и изминат път.
Родителите ни са направили толкова, колкото към дадения момент са имали ресурс, познания и възможности.
Дали са ни живот, дали са ни и най-доброто от себе си, независимо дали това е било нещото, от което най-силно сме имали нужда или не.
Възпитанието и характера, които сме изградили под влияние на средата, в която сме израсли са изиграли своята роля в нашия живот и са били такива, че да извлечем нужните за нас уроци. Това, че ги приемаме, разбира се, не означава да се примиряваме с тях. Напротив!
Тогава как да излезем от порочния кръг на самокритика и перфекционизъм, смазващ всеки стремеж към това да се задвижим към изследването на непознати територии, отвъд комфортната ни зона?
Отговорът е доста прост, ясен , не чак толкова лесен, но напълно постижим- чрез действия.
Основният начин за сПРАВЯне с перфекционизма и стагниращия страх от допускането на грешки се съдържа в самия корен на думата справяне, а именно чрез правене, чрез съзнателни и последователни действия и усилия.
Нужно е да излезете от ролята на детето, което все чака одобрението на авторитета, намира се в зависима позиция и копнее да се чувства прието и обичано.
Да си позволите да бъдете видяна, да сте неудобна, някой да не е съгласен с изразеното от вас мнение и това да е ок.
Постепенно да интегрирате образа и на един подкрепящ родител в себе си, от когото да черпите ресурс.
В терапия успешно когнитивно се реструктурират тези базови вярвания, които често човек дори не осъзнава и се заменят с устойчиви и задвижващи човека в нова посока.
Във времето постепенно изграждате един вътрешен наблюдател в себе си и все по-лесно става това сама да се улавяте случаите, в които се появяват и съзнателно да избирате да действате по нов и по-устойчив начин.
Изключително ценно би било и да се предизвиквате, разширявайки зоната си на комфорт. В началото това може да се случва в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет, а в последствие и на работното ви място.
Поведенческите експерименти са изключително мощен инструмент за такова себепредизвикване.
Сама ще усетите, че с всеки следващ опит ще става все по-лесно.
Има едно много ценно неписано правило от сферата на продажбите или т. нар. „правило на 1000-та НЕ“, в което се казва, че за да станеш наистина добър в това да продаваш, трябва да изчезне страхът от това да получиш отказ, а след 1000 НЕ-та това става все по-лесно.
Същото е и с хорското мнение и страха от грешки и от „какво ще кажат другите“.
Когато отново и отново, съзнателно човек направи избора да изкаже мнение, да отстоява себе си, ценностите и гледна си точка, тогава настъпва промяна и в околните и в тяхното отношение.
Всяко съзнателно действие, което предриемате в посока приемане на себе си, с уменията които притежавате към дадения момент и правейки най-доброто, на което сте способна към този конкретен момент, независимо от вътрешния глас, който казва, че не е перфектно и може и по-добре, пропорционално увеличава смелостта ви все по-често да заставате зад себе си, зад това, в което вярвате и да живеете автентично, поемайки отговорност за собствените си избори, действия и решения.
Относно усещането, че препускате през живота и нямате време да се насладите на истински важните неща и да ги изживеете в пълнота, то също е свързано с непрекъснатия стремеж да сте най-добрата версия на себе си, да правите нещата „перфектно“. Съзнанието ви винаги е насочено в някакъв бъдещ момент, за сметка на тук и сега.
Препоръчвам книгата на Екхарт Толе „Силата на настоящето“, както и следващата книга на автора „Практикуване на силата на настоящето“.
Когато постепенно изградим в себе си един стабилен вътрешен център и когато сме свъзани със собствения си ресурс, от позицията на обич и грижа към себе си, ние се намираме в едно с потока на любовта и от тази позиция не сме просто пасивни зрители на случващото се в собствения ни живот, а съзнателно творим съдбата си с мислите, изборите и действията си.
От сърце желая успех!
Leave a Reply