Във филма „Остров“ са застъпени разглеждането на темите за смъртта, покаянието, смирението, отгорността, аскетизмът като осъзнат избор и смисълът на човешкия живот в търсене на път, понасяйки тежеста на греха към спасително покаяние.
Филмът е поредното доказателство, че за предаването на истински и дълбоки послания не е нужен висок бюджет, сложни декори, а по-скоро дълбочина на посланията, оставяне на пространство на зрителя да провиди зад дадена сцена и сам да извлече посланията за себе си, вместо всичко да бъде сдъвкано и изплюто наготово, така че да изисква минимално напрягане на мозъчни гънки.
Създаден е през 2006г. и в него я няма така характерната динамика на средностатистическите филми от последните години, които удобно са направени с достатъчно много зрелищни ефекти и екшън за да задържат вниманието на консуматорската публика.
Зрителят, умело е воден от режисьора на филма, в срещата си с отрудения делник на група монаси на малък остров, намиращ се в северна Русия и метаморфозите, през които преминават във всаимоотношенията по между си.
В него е наблегнато на вътрешния свят на главния герой отец Анатолий и как той с личния си пример взаимодейства и променя и другите монаси на острова, а също и въздействието, което имат простите наглед послания, които отправя към обикновените хора, които ежедневно посещават острова в търсене на лек или помощ за свои близки.
Засегната е и темата за съзнателния избор да изживееш живота си в служба на другите, на Бога и на пътя на собствената си душа.
Самото начало на филма ни запознава с отправната точка, от която всъщност започва пътя на героя и която ще предопредели цялостната последваща характерова трансформация на основния персонаж във филма отец Анатолий.
Действието започва с пленяването от немците на руски шлеп, пренасящ въглища по време на Втората световна война. На Анатолий му е предоставен избор или да умре или да застреля един от свойте, другар по съдба, кормчията на кораба- Тихон и така да спаси живота си.
У него надделява първичния инстинкт за оцеляване и страха от смърта и той избира да спаси себе си, неосъзнавайки смазващата тежест на греха и отговорността, която впоследствие белязва целия му жизнен път.
След това, действието се пренася 30 години по-късно на остров, обитаван от група монаси в малък православен манастир, на който Анатолий попада и посвещава живота си в търсене на път обратно към Бог, към намирането на мир със себе си и най-вече на смисъл в това да си жив.
От един малодушен и страхлив младеж, който би направил всичко за да спаси живота си, Анатолий изгражда себе си като парче сурова скала, която постепенно придобива форма и съдържание, под опитните ръце на най-великия скулптур – Животът.
Въпреки, че самия той на моменти недоумява големия, божествения план. Защо той е останал жив и каква е собствената му мисия. Научава се да общува с Бог и най-вече с божественото, вътре в себе си и да чува гласа на собствената си мъдра душа, която притежава всички отговори.
„Едно не разбирам, защо става така? Защо чрез мен Господ наставлява? Та нали за моите грехове и да ме удави е малко! А мен тук едва ли не светец ме изкараха. А какъв светец съм аз? Нямам покой в душата си…“ – отец Анатолии в разговорите си с Бог
Стотици хора идват ежедневно в манастира, търсейки лек и спасение за себе си или за свои близки, защото се разчува, че на острова има старец, който изцерява и има способностите да вижда отвъд видимото на сегашната времева линия.
Способности, които вярвам, че всеки един от нас притежава като скрит потенциал, но се изисква една усърдна, постоянна и искрена практика по това да се научиш да общуваш с Бога в себе си, да чуваш гласа на интуицията си и най-вече да му се доверяваш, воден от искреното желание да служиш на другите, на себе си и като инструмент на мирозданието, на живота, на голямата картина, от която всеки един от нас е неизменна част със собствена мисия и роля.
Съзнателно избраният аскетичен отруден делник на монах, изпълнен с тежка физическа работа по изкопаване на въглища и пренасянето им, спането на голата земя, носенето на монашеското расо и отказ от всякакви други материални блага, държат Анатолий дълбоко заземен и далеч от суетата и безбройните лъскави кукички на егото и умът, които често изкушават другите монаси във филма, отдалечавайки ги от съществените, простичките послания за ценното и нетленното, отвъд материята.
Той категорично отказва когато хората, които идват при него за съвет или лек му предлагат пари и нито за момент не се възгордява от дарбата, която притежава и която го отличава от останалите обикновени хора, а от една смирена позиция, знае че всъщност той е само един инструмент, по които тече божествената любов и милосърдие. Интуитивно е развил в сърцето си вътрешния компас, който го насочва, в това да живее живота си, в сихрон с божествените закони и да прави най-доброто, на което е способен във всеки един момент.
Ако мога да направя аналог с психотерапията също като мисия на служене и отдаденост на подпомагането на човек отново да си спомни изначалната мъдрост заложена в самия себе си и да заживее един силен и смислен живот от позицията на автентичност и осъзнатост, то също заплащането на труда на психотерапевта, въпреки че го има, не трябва да бъде определящото и водещото.
Изключително силен момент от филма е сцената между отец Анатолий и отец Филарет, който е начело на православния манастир, в който се развива действието във филма.
Анатолий, виждайки че отец Филарет е загубил посоката и смисъла пред себе за истински женното и значимото, решава да скочи с него в дълбоките води на осъзнаването и припомнянето на простичките наглед истини за истинското служене в синхрон с ценностите отвъд материалното, светското и тленното.
В живота си всеки един от нас ежедневно се изправяме пред избори, дали да последваме инстинктите си да ни е лесничко, удобно, да намираме виновни от позицията на жертва на обстоятелствата, да се закачим на тази или онази кукичка, да се пуснем по течението на най-малкото съпротивление. Или… да развием куража да поемаме и понасяме отговорност за собсвените си избори как да реагираме на всяка ситуация в живота си, като изградим в себе си едно силно ядро и вътрешен център, чрез които да не губим фокуса от истински ценното и непреходното, под напора на случващото се в ежедневието си.
Животът е изключително турболентен, бързо променящ се и фразата „заживели щастливо“ като в приказките не работи по този начин. Често изборите и ценностите ни са подлагани многократно на изпитания и начинът да не губим себе си в целия този водовъртеж е като отделим време и съзнателни усилия да опознаем тази мъдра изначална природа, заложена във всеки един от нас и научавайки да разчитаме сигналите и знаците ѝ да живеем така, че смъртта вече да не ни се струва страшна.
Когато животът е изживян силно и в съзвучие с божествените и природни закони, то тогава краят му спира да е плашещ, а е като един символичен процес на жътва и беритба на плодовете на съзнателните ни избори.
В конкретната сцена от филма между двамата монаси, отец Анатолий, виждайки силната привързаност на отец Филарет към вещите от ежедневието си- удобните и топли ботуши и пухеното одеало, рашава да направи така, че да го изправи пред ситуация, в която да се чувства, че животът му е застрашен и е на ръба на това да изгуби всичко.
Разтърсвайки цялата му същност от дълбокия сън и заблуда на материалната привързаност и търсенето на удобното и лесното, Анатолий го изправя пред собсвената му съвест, тласкайки го да провиди отвъд очевидното и да си спомни истинската си същност, мисията и ценностите, които е избрал някога да следва.
Тази сцена е толкова силна, защото е дълбоко универсална в своята същност и често повечето от нас живеем в собствения си дълбок сън на неосъзнатост или както индусите го наричат „Мая“, една голяма заблуда, в която напълно доброволно влизаме и пребиваваме докато нещо или някой не ни разтърси из основи и не преобърне живота ни като дреха с хастара навън.
За съжаление, често пъти тази опитност е доста болезнена, защото е съпровождана от загуби, раздели, болести, които разтърсват съзнанието ни и не ни остават друг избор, освен да тръгнем по нов път, обратно към себе си, собствената си мисия и ценност.
С тази сцена от филма, може да бъде направена аналогия и със силно и дълбоко трансформиращия психотерапевтичен процес, които също те изважда от унеса, от заблудите на маладаптивните вярвания и убеждения, които си трупал с години и ти помага да видиш голямата картина, „слепите си петна“ и да подложиш на съмнение „истините“, в които си вярвал години наред.
Опитният психотерапевт, служи като един катализатор, който може да ускори процесите на промяна и като огледало, в което човек да е в състояние да се огледа отвъд заблудите на егото и ума и да осъзнае скритите лоялности и привързаности, които саботират израстването му.
Отец Анатолий, хвърляйки в огъня ботушите и одеалото на отец Филарет и довеждайки го до ръба, карайки го да мисли, че животът му е в опасност, всъщност прави така, че монахът да осъзнае колко се е отдалечил от Бога и колко слаба е всъщност вярата му.
В психотерапевтичния процес, вещият терапевт също умело си служи с нетрадиционни похвати за да събуди скрития потенциал или воля за живот и промяна у своите клиенти.
Друг силен момент заложен във филма са различите обикновени хора, които идваха в манастира за да търсят лек или съвет за своите проблеми, но при срещата си с отец Анатолий бързо ставаше ясно, че са дошли, очаквайки някой като с магическа пръчка да премахне болестта или да им каже какво трябва да направят, но никой от тях не бе готов да плати цената като усилие или загуба на нещо друго за да получи това , за което така силно копнее.
Често се случва, човек силно да иска да оздравее, да бъде богат, известен, влиятелен, но не се замисля, че богатството, влиянието, здравето- те всички вървят с понасянето на определена цена и поемането на лична отговорност, за което се иска от една страна кураж, но също и това да можеш да понасеш и негативите на даденото нещо заедно с позитивите.
Примерите за това във филма бяха доста силни и провокиращи човек да се замисли, когато иска нещо, дали му стиска да приеме и неудобството свързано с него.
Както майката, довела детето си, което не можеше да ходи, така и жената, която през целия си живот беше страдала заради това, че е смятала, че е загубила своя любим във войната, бременната жена, която също бе дошла в манастира за да измоли покаяние за това, че възнамерява да направи аборт, защото в противен случай никой друг мъж няма да я поиска.
Всички тези хора идват при стареца, с огромната си болка, но когато той с прости думи им казва какво да направят за да решат проблемите си се отваря една огромна пропаст, в която прозира липсата на доверие в мъдростта на самия живот и невъзможността им да поемат личната отговорност за собствената си съдба. Да, цената е този уравновесяващ баланса между даване и получаване фактор, който се грижи всичко в нашия дуален свят да се намира в съвършенно равновесие по между си.
За да проходи и да се излекува напълно детето и майката трябваше да останат още една вечер в манастира, но майката бе готова да си тръгне от страх да не изгуби работата си.
Жената, която цял живот е скърбяла за изгубения си във войната любим, разбирайки че той е жив и има нужда от нея и прошката ѝ в последните си дни на тази земя, тя се чувстваше парализирана от страх, че ще трябва да продаде всичко, което притежава и да замине в непозната държава.
Отец Филарет, мислейки си, че ще се задуши от пушека в колибата на Анатолий също показва колко неустойчиво е доверието и вярата му в Бог и в естествения ход на живота, в който ако живееш в синхрон с божествените закони и си в мир с душата си, то когато дойде времето на смъртта, тя ще е всичко друго, но не и плашеща.
Друг ценен момент от филма е проследяването на цялостната трансформация на взаимоотношенията между отец Анатолий и отец Йов.
В началото на филма проличава силното раздразнение на Йов към различността на Анатолий, усеща се скрита завист от негова страна към това, че дълбоко в душата си и чрез цялостното си поведение, Анатолий демонстрира своята вътрешна свобода да следва не канони, църковни правила и догми, а сигналите на душата си и да не губи нито за миг връзката и дълбокото и искрено общуване с Божественото в самия себе си, живеейки по силен и сърцат начин. Постепенно обаче Йов черпи вдъхновение и обиква чудатия старец Анатолий със странния си начин на живот и безброи различия и когато смъртта на Анатолий наближава, той по всякакъв начин се опитва да направи нещо хубаво за него.
Филмът достига своята кулминация, когато на острова пристига офицер с болната си дъщеря, който се оказва самия Тихон. Човекът, другаря, който Анатолий е прострелял по време на пленяването на руския кораб от германците и който се оказва, че е успял да се спаси онази нощ и е останал жив.
Това е още едно доказателство, още един знак, който му бива изпратен и му дава възможност да поиска прошка и душата му да намери покоя, който толкова години търси.
Покаянието винаги е съзнателен избор, който има две противоположни страни и от свободната човешка воля зависи дали ще избере да изживее остатъка от живота си под смазващата тежест на чувство за вина за греховете си или обратното, ще приеме, че има един по-голям, божествен план и оставайки жив да посвети живота си на служене и смирено приемане на уроците, които душата му има да научи през земния си път.
Когато животът е изживян по този начин, смъртта престава да бъде плашеща, дори напротив, възприема се като една заслужена почивка, освобождаване от тленното и чувство за изпълнена мисия и достойно изживян живот, като едно своеобразно огледало, което отразява смисъла на преминалия живот и истинската природа на умиращия.
Отец Анатолий, както и в писанията за различни велики учители и опитни медитатори, с точност успява да предвиди момента на собствената си смърт и достигайки до момента на истинското покаяние и получил опрощение най-вече от собствената си душа, той вижда смъртта като завръщане към състоянието на мир и освобождаване от земната обвивка, след като душата му е достигнала до тази опитност, за която е дошла.
Тогава смъртта се превръща в своеобразно начало, в което извечната божествена енергия само променя формата и обвивката си.
Великите мъдреци и учетили от различни епохи и култури също са достигмали в опита си до това, че мисълта за смъртта не би трябвало да ни плаши, а да е едно постоянно напомняне, което да държим в ума си и да се осмелим да живеем силен и смислен живот от позицията на дълбока и искрена автентичност, себеприемане и познание.
„За да започнем да лишаваме смъртта от най-голямото й надмощие над нас, нека приемем коренно различно отношение от разпространеното сега. Нека я лишим от непознатостта й, нека ходим при нея по-често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума ни по-често от всичко друго… Ние не знаем къде ни очаква смъртта – нека я очакваме навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на свободата. Човек, който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб.“ Монтен
Leave a Reply