Понятието вътрешен обект е въведено от Фройд в неговия структурен модел на личността, състоящ се от Аз, То и Свръхаз. В последствие Мелани Клайн, използвайки го за база основава и развива теориите си за обектните отношения.
Изследвайки вътешния свят и психично развитие при малки деца, тя откроява две фази на развитие на индивида, а именно параноидно-шизоидна и депресивна позиция.
В параноидно-шизоидната позиция, характерна за първите месеци след раждането, се наблюдава засилени фантазии за изцяло добри и изцяло лоши и заплашиелни обекти, както и засилена тревожност от унищожение, с които бебето се справя чрез защитни механизми като разцепване, проективна идентификация и отричане.
Наблюдава се изграждане на идеализиран обект, който е търсен и силно желан от детето и един лош обект, към когото се насочва агресията и омразата му. Преживяването за добро и зло са напълно отделени едно от друго. Бебето възприема майка си на отделни части, които части биват добри когато му носят удоволствие и сигурност и отговарят на нуждите му, но също са възприемани и за лоши, когато то ги свързва с липса и отделеност.
При параноидно-шизоидната позиция, Азът и обектът биват разцепени и проектирания лош обект е източник на непрестанна тревожност и заплаха за идеалния обект и идеалния Аз.
Основната тревожност е, че преследващият обект може да унищожи както идеалния обект, така и самото Его. Именно този процес Мелани Клайн нарича проективна идентификация. При нея по-късно в психоанализата, обектът (в случая аналитикът) се превръща в нежеланата част на Егото, а пациентът се освобождава от нежеланите чувства и преживявания като ги проектира върху него.
Постепенно Азът на детето става все по-цялостен и тези проекции отстъпват място на една все по-здрава и цялостна връзка с реалността и мястото на обекта в нея.
Така постепенно детето навлиза в депресивната позиция, при която обектите все повече се възприемат в тяхната цялост и все по-адекватно спрямо реаността. Това включва тъга и вина заради вредата, нанесена във всемогъщите фантазии на обект, който е едновременно обичан и мразен.При депресивната позиция защитните механизми, които се формират са предимно проекция и интроекция. За да се направи този естествен преход от параноидно-шизоидна в депресивна позиция е важно наличието на положителни преживявания в отношенията на бебето с външните обекти. Постепенно майката бива разпозната като цялостен и отделен обект, който както може да носи радост, наслада и сигурност, така и болка, ревност и омраза.
Фантазните проекции и параноидност постепенно са заменени със страх от загуба и чувство на вина, че именно то е причинило липсата на така желания обект. Детето възприема разрушителните си способности като нещо непоправимо. В началото е убедено, че е всесилно и от неговите разрушителни импулси ще последват неотменими последствия за обекта, но в последстие изгражда се по-цялостна и адекватна представа за реалността. Бебето започва да осъзнава, че майката е отделна, а не част от него личност и че то няма пряк и пълен контрол над нейните действия и не я притежава и следователно може да я загуби. Осъзнава амбивалентността на обекта (майката). От този факт произтича и дълбоката му тревожност, че омазата му към „лошата“ майка може да увреди или унищожи „добрата“. Детето се чувства виновно и всячески се опитва да възстанови добрия обект във вътрешния си свят.
Двете структури – параноидно-шизоидна и депресивна позиция са в процес на едно постоянно преливане една в друга и не може да бъде правено рязко разграничение по между им и въпреки че депресивната позиция измества параноидно-шизоидната, то в хода на живота на индивида се наблюдава и връщане към параноидно-шизоидни тревожности и защити.
Според Мелани Клайн бебето със самото си раждане в ума му присъстват фантазни взаимоотношения с гърдата-майка.
Първоначално детето възприема обекта (майката) не като цялостен и отделен индивид, а като частичен обект. Първият частичен обект е именно майчината гърда. Външните обстоятелства, като това дали тя е на негово разположение всеки път, когато то има потребност, както и вътрешните обстоятелства като собствените му нужди и нагони, определят дали детето ще възприема гърдата като добра или лоша. Тя става символ на неговата любов или омраза.
Според нея шизоидните защити на разцепване, идеализиране и проективна идентификация като създаващи отношения с частичен обект, по своя характер са нарцистични. Разделянето на обектите на идеализирани и преследващи е от критично значение за инкорпорирането на „добрата“ гърда и за изграждането на един силен и сигурен център на Аза, което по-късно оказва голямо влияние при развитието на отношенията между Аза и обектите. Това засилва Аза, противодеиствайки на процеса на разцепване и засилва способностите за интеграция и преминаване в следващите етапи на развитие.
„Интернализацията е от огромно значение за проективните процеси и в частност това, че добрата интернализирана гърда действа като фокус в Аза, от който добрите чувства могат да се проектират към външни обекти. Това засилва Аза, противодейства на процеса на разцепване и разпиляване и засилва способността за интеграция и синтез. Добрият вътрешен обект следователно е една от предпоставките за интегриран и стабилен Аз и за добри обектни отношения…. Установеният добър обект, означаващ сигурно установена любов към него, дава на Аза представа за богатствата и изобилието, позволява изливането на либидото и проектирането на добрите части на егото във външния свят, без да възниква чувство за изчерпване.“ (М. Клайн)
Прекомерната завист, вследствие на деструктивни тенденции и не добрата и сигурна среда, подриват структуриращата дейност на нормалното шизоидно функциониране и възпрепятстват преминаването в депресивната позиция, а от там и цялостното развитие на детето застива и се наблюдава регрес и невъзможност плавно да се премине към една по-цялостова структура на Аза.
Развива се омраза както към вътрешната, така и към външната реалност и нежелание за осъзнаване й.
При формирането на патологични характерови организации- шизоидна, нарцистична, гранична и тн. се формират ригидни защити, които са силно неподатливи на промяна. Тяхна цел е да предпази индивида от смазващата преследваща тревожност. При тях се наблюдава силен страх от зависимост, подчинение и съпротива към емоционален контакт, а също и превес на проективна идентификация, която създава обекти, контролирани от частите на Аза, проектирани в тях.
Психичните убежище е един от начините, чрез които индивидът с патологична организация остава недостъпен за емоционален контакт.
Доналд Уиникът изучава в продължение на години трансформиращата сила на играта и дълбокото и въздействие над изграждането на стабилен вътрешен Аз и във формирането на символи и свързване с другите. Според него, с помощта на играта, детето пресъздава обекта от въображението си в реалността.
За да преодолее дълбоката тревожност и несигурност, които буди отсъствието на майката, детето създава символи или т. нар. преходни обекти, които задоволяват възникналата му потребност и се явяват своеобразен отдушник на болезнените фрустриращи емоции.
Когато майката притежава ресурс и съумява да откликне и да се адаптира към потребностите на бебето, то преживява сигурност и има усещането, че това, което майката прави, съвпада с неговите очаквания. То има илюзията, че е всесилно и има пълен контрол над обекта и може да създаде всичко, от което има нужда.
Уилфред Бион нарича тази важна за развитието на индивида функция „бленуване“.
В тази дълбока свързаност на майката и бебето, в която тя откликва и дава символен израз на желанията и копнежите на своето бебе, тя създава условията то да интернализира един здрав и сигурен вътрешен обект, които завинаги да остане у него като символ на сигурност, освобождаващ го от параноидната тревожност, характерна за първите месеци от живота му.
В процеса на порастването, индивидът преминава през период на идентификация с родителите си, но вече за него те притежават отделна идентичност и имат взаимоотношения по между си, от които детето бива изолирано.
Именно в този период, в зависимост от адекватните реакции на родителите се залага и успешното преодоляване на т. нар. Едипов комплекс.
Според М. Клайн, Едиповата ситуация започва още през първата годинка на детето и достига своята кулминация на 4-5 годишна възраст.
Малкото момче подражава във всичко на своя баща, но същевременно го възприема за съперник за цялото внимание и любов на своята майка.
В Едиповата фаза, момчето иска да заеме функциите на достоен партньор на майка си във всяко отношение и фрустрацията от осъзнаването на това, че този стремеж е илюзия води до усещане за изоставеност. Този процес, въпреки че е наситен с болка, е изключително важна част от раздялата с примитивните фантазии.
Ключово значение за преодоляването му има способността на родителите да изкомуникират това, че техния интимен живот като двойка не възпрепятства близостта на всеки един от тях към детето и то има своето място и роля в семейната йерархия.
В ума на детето възниква една друга позиция, в която отредената му роля е тази на наблюдател. Детето постепенно, тъгувайки по тази своя идея, достига до прозрението, че губи не истинско взаимоотношение, а просто една фантазна идея.
„Така с преминаването през фази на загуби, траур и вътрешни възстановявания Азът се изпълва с повече увереност, че може да пресъздава в себе си отношенията със своите обекти, които имат по ясни символни характеристики именно като репрезентативни и използвани от самия него“- Орлин Тодоров.
Leave a Reply