Отговорите, които следват в изложението по-долу представляват един опит да внеса ред и форма в чувствата, емоциите и мислите, които въпросите провокираха и просто се изляха на белия лист, така както съм ги описала, без особена последваща редакция.
- Харесваш ли това, което показва огледалото, когато застанеш пред него?
Пътят на любовта и приемането на себе си не е линеен, няма начало и край.
Вървя го от много години.
Имала съм периоди, в които аз съм била най-големият и яростен критик на самата себе си и тук далеч не говоря за харесване на външния си вид, а по-скоро за невидимата част от айсберга, която остава скрита под водата.
Днес отговорът ми е ДА! Харесвам човекът, когото виждам в огледалото.
Обичам тялото си и изкрено му се възхищавам, защото знам през колко много неща е преминало.
Всеки белег, бръчица или излишен килограм е там за да ми напомня за извървения път, научените уроци и да ме връща отново към центъра ми, където стои безусловното приемане и любовта.
А по отношение на човекът, когото виждам когато се вгледам по-надълбоко в очите си – пак се обичам!
Дали бих искала да променя нещо? Разбира се! Но този път от позицията на безкрайно уважение към изминатия път, постигнатото и красотата, с което всеки от нас се е родил и която често, търсейки я навън забравяме, че е вътре в нас.
- Какво реално ще си мислят за теб хората, когато смъртта каже, че часът е настъпил?
Преди около 9 години се намирах в екзистенциална криза и не знаех в каква посока искам да продължа, но знаех, че имам нужда от промяна и че нищо не може да остане същото.
След една водена визуализация на собственото погребение и какво казват за мен присъстващите се ужасих от перспективата, която подсъзнанието ми подари за да ми покаже колко много се бях отклонила от пътя си и бях пренебрегвала с години желанията на собствената си душа.
Тогава тъкмо бях завършила Право и вече работех като юрисконсулт.
Винаги са ме побивали тръпки когато мина покрай некролог на някого и видя думата адвокат пред името. Сякаш това е било най-определящото качество за този човек и ще може да си го занесе някъде…
Разигравайки в ума си краят, в мен се задействаха толкова мощни механизми и енергия за промяна, сякаш наистина животът ми зависеше от това.
Сега, 9 години по-късно знам, че за важните за мен хора, аз съм значима част от пъзела на техния собствен живот, както и те от моя.
Взаимно вървим пътя, падаме, ставаме, учим се и продължаваме напред и това е истински ценното.
- Малко преди края, когато смъртта е почукала на прага ти и погледнеш живота си в ретроспекция за какво съжаляваш, че не си направил, станал, бил, живял? Как сега би живял живота си, виждайки го през призмата на крайността му?
Един от най-големите ми страхове е именно това, че ако хипотетично си представим, че след смъртта душата отива някъде и на това място ѝ се представи нещо като план, по който се е предполагало, че е можело да се развие животът ѝ на Земята, разгръщайки всичките си потенциали, но тя не се е възползвала от предоставение ѝ възможности без значение дали водена от страхове, мързел или безотговорност и безхаберие.
Под влиянието на този мой страх, който на моменти кара ума ми да препуска като див кон, аз също доста често препускам през живота и някак неосъзнато и автоматично слагам мисловни „тикчета“ на постигнатите цели, но някак чувствам, че забравям да поканя радостта, спонтанността, игривостта в ежедневието си.
Ако сега разглеждам живота си в ретроспекция се открояват две неща, за които си давам сметка, че ако не променя, то в края му ще съжалявам.
Едно от тях е, че ежедневно имам нужда да си напомням да забавям темпото, да се радвам на малките ежедневни и на пръв поглед „дребни“ неща.
Всъщност когато се замисля, именно тези „дребни“ неща формират дълбоките връзки с другите, усещането за удовлетвореност, принадлежност и щастието ни.
Другото нещо, което кардинално искам да променя е отлагането.
Често се случва така, че както в просъница натискаме бутона „отлагане“ на алармата на телефона си сутрин, така и без да се усетим отлагаме мечтите си и заемаме ролята на зрител, който стои отстрани и пасивно наблюдава филма на собствения си живот.
- Харесваш ли това, в което сам се превърна с възприятието, отношението и поведението си?
През годините съм се упреквала за много неща. Била съм доста сурова със себе си.
Знам, че изключително много болка съм можела да си спестя ако не проявявах присъщия за мен инат и крайност, но същевременно знам, че ако не бях преминала през цялата тази опитност, сега нямаше да съм същият човек.
Качеството, което изключително силно ценя в себе си и ми е помагало винаги досега е способността ми да подлагам собствените си „абсолютни истини“ и вярвания под съмнение и да се самоактуализирам когато дадено нещо вече не ми служи за да постигна целите си.
Да, харесвам това, което сама успях да изградя от себе си и знам, че от мен зависи във всеки един нов ден да надскачам собствените си лимити и да проявявам вдъхновение и творчество, живеейки живота си.
- Ако сега разбереш, че имаш останали само няколко месеца живот, а вече си обиколил планетата многократно и преживял до втръсване всички сетивни удоволствия, какво би правил?
Колкото и клиширано да звучи бих се радвала на „малките“ ежедневни моменти, фокусирайки цялото си внимание в това наистина да присъствам на 100 % тук и сега.
Моменти, като да се насладиш на усещането за допир на босите си стъпала до прясно окосена трева, да оставиш вятъра да разроши косата ти, да почувстваш тихото смирение и доверие в мирозданието, което те обзема когато пред погледа ти се изправя вековно дърво или се намираш високо горе на някой планинки връх.
Децата наистина са прекрасни учители по живеене тук и сега. Не са ни необходими гурута или учители за това.
Няма да забравя как в един есенен ден се разхождахме със сина ми и започна да вали дъжд и аз нервно се разбързах да намеря чадъра си в чантата само да не подгизна, а синът ми в този момент изтича няколко крачки напред, протягайки ръце в страни за да може хубаво да го намокри и изплези език като радостно пале на прозореца на пътуващ автомобил.
Сякаш с всички сетива искаше да усети и да се наслади на дъжда. Беше безценно напомняне и урок по живеене тук и сега!
Някак си ние възрастните все бързаме за някъде. Когато децата ни са малки, нямаме търпение те да порастнат по-бързо и да станат по-самостоятелни за да имаме повече време за себе си, а след години с носталгия тъгуваме по отминалото време, когато те са искали да прекарват повече време с нас, а ние сме били заети.
Този парадокс се получава именно, защото не успяваме да се насладим на моментите тук и сега. Кариерата и задачите няма да ни избягат, но първите думички, първите крачки, смешните физиономии когато детето ни опитва нова храна, това са безценни моменти, които няма как да върнем и е хубаво да им се насладим с всичките си сетива, точно както синът ми в онзи есенен ден под дъжда.
Това е и отговорът на въпроса. Това бих правила! Да се наслаждавам на моментите по детски!
- С какво правиш животът на другите по-смислен, а планетата по-любящо място за живеене?
За мен смисълът на човешкия живот е в това човек така да си взаимодейства със света около себе си, че напускайки го един ден, той да е малко по-добър и приятен за хората и средата, с които е имал допир.
Семейството, в което сме се родили, както и семейството, което в последствие създаваме, приятелите, които осъзнато избираме да са наши спътници по пътя.
Пространството, което обитаваме и наричаме наш дом, влагайки частици от собствената си същност, енергия и творчество.
Хората, върху които сме повлияли пряко или коствено в професията, на която сме избрали да посветим времето си.
Имам едно ключово правило, на което се стремя да се оповавам във взаимоотношенията в семейството и приятели си. Правилото е, че близките хора за това са си близки за да се окриляват, да са си опора един на друг в трудни моменти, да си помагат да осъзнаят собствените си слепи петна и нещата, за които си заравят главата в пясъка.
В света има достатъчно болка и самота и искрено вярвам, че полагам усилия с дейстията си да направя така, че моят свят да бъде мъничко по-добър, а по този начин влияя и на глобаланата картина. Дано!
- Можеш ли да бъдеш благодарен и да обичаш ей така, просто да извира от теб?
Да, обичам живота с неговата синхроничност, тайнственост и непредсказуемост.
Благодарна съм от цялото си сърце, че въпреки безкрайния ми инат и дори когато аз съм губила доверие в Животът, той никога не загуби доверие в мен и като един любящ родител търпеливо ме учи отново и отново.
Благодарна съм и за всички хора, с които ме е срещнал през годините, защото знам, че те като огледало са отразявали частици от мен, които е нямало как да видя по друг начин.
- Колко често се реализират най- големите ти кошмари, ако сърдечно знаеш, че всичко в живота е синхронично, неслучайно и мъдро водено, така че да извлечеш непреходен смисъл от опита си тук?
Вярвам, че няма случайни неща. Години наред се съпротивлявах със зъби и нокти срещу това. Толкова силно исках да докажа, че с добро планиране и знания мога да контролирам събитията, които се случваха в живота ми, дори понякога на инат правейки наобратно на логиката.
Но животът тъче своите невидими нишки, управлява се от собствени закони, далеч от нашите човешки представи за добро, зло или справедливо.
Не можем дълго да плуваме срещу течението, прекъсвайки потока на любовта, мъдростта и истината, защото животът всячески търси равновесието.
Вярвам, че всеки от нас твори живота си чрез посоката, в която избира във всеки един момент да насочва енергията си и че фокусът на внимананието ни определя качеството на живота ни в дългосрочен план.
В нашия контрол е начинът, по които избираме да интерпретираме случващото се и така сами творим реалността си.
Животът е една постоянна динамика и промяна и колкото повече се съпротивляваме на промените, то толкова по-трудно ни е да смогваме да вървим срещу течението на потока и когато твърдоглаво отказваме да се променим, промяната неизменно идва по един или друг начин, но в повечето случаи е съпроводена с болка.
Отново наш избор е дали ще изберем да впрегнем мощната трансформираща сила на тази болка в това да израстнем като личности и да интегрираме вложените в нея уроци, или да продължим да се мятаме безпаметно в собственото си невежество.
- Ако все пак се реализират страховете ти, какво би извлякал като опит?
Случи се така, че някои от най-големите ми страхове се реализираха и сега от перспективата на времето знам, че урокът, който бе необходимо да науча е да се доверя на мъдростта на живота, на синхроничността, на това че няма нищо случайно и че всичко се случва както и когато трябва и от мен зависи да се улавям всеки път когато не действам в едно с потока на живота и неговите закони и да възвръщам равновесието.
- Познаваш ли се и знаеш ли за какво всъщност си тук?
Преди 9 години вследствие на бърнаут ( т. нар „прегаряне“), съпроводен с паник атаки и депресия период, аз най-накрая започнах да се вслушвам в гласа на собствената си интуиция.
Толкова много маски и роли бяха полепнали по мен от социалната среда, че бях загубила дирята на собствения си път. Душата ми крещеше!
Чувствах се като в онзи момент от филма „Булката беглец“, в който главната героиня толкова беше свикнала да видоизменя себе си според очакванията на партньора с когото беше, че дори не знаеше какви яйца харесва тя самата.
Та така и аз започнах отначало дългия път обратно към себе си.
Поставих на една голяма шведска маса всички мои доскорошни вярвания, убеждения, страхове и започнах да махам ненужните и да добавям нови на тяхно място.
Вярвам, че всички ние сме тук за да учим, обичайки себе си и другите.
- Можеш ли смирено да се поучиш от добрата градивна критика?
За мен добрата градивна критика е също толкова ценна, колкото и градивната похвала.
Градивната критика е пряк път към осъзнаването на собствените си т.нар. „слепи петна“.
Да излезеш за малко от собствената си глава и да видиш реално как думите и действията ти са интерпретирани във външния свят представлява едно красиво взаимодействие.
Човекът, даващ градивната критика всъщност прави един голям подарък, съдържащ мощна латентна трансформираща сила. Изисква се голяма доза смелост, искреност и автентичност и в своето ядро градивната критика съдържа спокойна, топла категоричност и прямота, която няма нищо общо с грубата реактивност.
- Вместо да се обиждаш, би ли видял от какво в теб самия те пази обидата? Би ли го преобразувал до спокойна, удовлетворена сила?
Обидата предпазва егото.
Егото от своя страна предпочита похвали и ги търси на всяка цена. За човек, който действа под влияние на своето его е важно да е прав без значение дали това ще го направи щастлив.
Обидата като избор за реакция наподобява на щрауса, който си крие главата в пясъка при наближаваща опасност. Когато човек избере да прозре отвъд тази егоцентрична защита може да извлече изключително ценна информация, имаща трансформираща сила. Но и това е избор!
- Ако съдбата те постави в рискова ситуация, в която от теб зависи животът на друг, би ли поел риска, без да знаеш какъв ще е изходът?
Вярвам, че такива ситуации и изпитания ти се дават с цел. В тях се откроява собствената ти вяра в себе си и в мъдростта на живота като цяло.
Смятам, че няма нищо случайно и тази ситуация ти се дава, именно защото във всеки от нас дреме изключителна сила, която е латентна и в такива рискови и трудни ситуации се разгръща и се проявява.
Да, бих избрала да поема риска да спася живот, дори вероятността да успея да не изглежда голяма.
Вярвам, че нашите човешки прогнози за изхода от дадена ситуация биват доста субективни и често наивни и ограничаващи.
Щом ти е дадено да си на точно определено място за да спасиш живот, то това не е случайно и както човекът, който е необходимо да бъде спасен, така и ти имате да научите ценен урок от дадена ситуация.
- Ако те няма, би ли липсвал на света и доброто в хората?
Отново се стига до избора, как човек избира да живее живота си – дали в синхрон с потока на любовта или извън него.
Силно вярвам в идеята за колективното несъзнавано и че всеки от нас с енергията и мислите си оформя цялостния облик на света , в който живеем.
Ако си представим, че нашата планета е един жив организъм, то всичко, което ни заобикаля като жива и „нежива“ природа може да бъде разглеждано като органите на този единен жив организъм.
Ние хората сме само част от него, както са клетките в нашето тяло.
Всеки един от нас, със своята уникалност, дава специфичен нюанс.
Правилата, по които аз съм избрала да живея живота си също дават още един неповторим нюанс и именно в това се изразява красотата на света, в който живеем.
- Ако ти си книга, какъв би бил сюжетът, къде би стояла, ще бъде ли четена и обогатяваща хората?
Не мисля, че има такъв жанр, но най-вероятно би била пълна с философски разсъждения за живота, Вселената и всичко останало.
На пръв поглед безумно хаотична и следваща собствена логика и сюжет.
Най-вероятно на корицата ѝ ще е сложено нещо, което хич няма привидна пряка връзка със съдържанието на книгата, но което ще е тънка заигравка на автора с читателите.
Би стояла в сектора на книжарницата без етикет за специфичен жанр до други себеподобни.
И да, би била обогатяваща за тези, които синхронично е трябвало да стигнат до нея, да я прочетат и да открият частица от себе си в написаното.
- Какви съвети би дал сегашният ти на себе си от преди години?
На първо място, да не приемам себе си и живота толкова насериозно.
Бих казала на тогавашната си версия, че е абсолютно нормално дадена цел или мечта да се промени във времето и естествено да отпадне от живота ми и това е ок.
Бих ѝ казала, че е загуба на време опитите да промениш някого или да му помогнеш, ако той сам не желае истински да си помогне.
Бих ѝ напомнила, че е забравила да се усмихва и че е много по-красива когато е усмихната, независимо от обстоятелствата.
Също така, да се научи от рано да пуска с лекота- хора, емоции, постижения, мечти. Всичко!
Но дори и нищо от тези неща да не направи, от всичко най-много държа да не губи усмивката си!
- Какво би посъветвал ти, старецът, изживял живота си силно и красиво, своето сегашно аз?
Бих посъветвала сегашното си Аз да гледа на страховете като на пътеводен фар в бурно море.
Да си позволява по-често да ги изследва и да експериментира, да си играе с тях, но най-вече да ги използва за ориентир, като сигнал за действие, за задвижване към промяна.
В момента, в който се появи страхът да си каже нещо от сорта на: „ Да страх… Виждам те! Знам, че искаш да ме предпазиш от болката и неизвестното, но все пак искам да видя какво ще стане и да играя, да падам и ставам и да ЖИВЕЯ!“.
- Представи си, че животът ти е филм и го гледаш. Харесва ли ти?
Харесва ми, но на моменти ми иде да хвана главната героиня за раменете и здравата да я разтръскам с репликата: „ Абе момиче…стига с това безсмислено упорство! Събуди се…“
- Ако знаеш, че ти си режисьорът на житейския си филм, какво би променил?
Да се науча да пускам с лекота вярвания и цели, които по един или друг начин са доказали във времето своята неефективност, но продължават да са мои „слепи петна“, към които ме притеглят скрити лоялности.
Да мога да сменям посоката, без това да ми носи чувство за вина, че съм пропиляла толкова много инвестирано време, средства, усилия и болка.
Бих свалила от героинята си част от силното чувство за лична отговорност и бих и придала повече спонтанност и детска наивност, дори и нещата във филма да излязат извън контрол и от сценарии.
- Как би живял, ако се събудиш и установиш, че имаш всички нужни ти ресурси, а проблемите ти са разрешени?
Ако финансовият фактор бъде изваден от уравнението и имам достатъчен финансов капитал, с който да боравя свободно бих пътувала със семейството си за поне година. Бих се гмурнала с любопитството на малко дете в необятния свят на различни култури по света, които съм срещала досега само от страниците на книгите и документалните филми.
Все по-рядко ми е наистина интересна комерсиалната форма на днешния туризъм с прескачане от забележителност на забележителност и снимки за социалните мрежи.
По-скоро бих искала да се потопя в различни култури чрез обичаи, празници и безцелно ходене по улиците и наблюдаване на хората. Това е моя начин, по който черпя вдъхновение.
След това бих си отворила собствен център, в които заедно с екип от колеги със сходни виждания и ценности да работим заедно, давайки още един неповторим нюанс на света.
Вярвам, че пътят пред всеки един от нас е едно неспирно учене и прилагане на наученото, така че животът на хората, с които си взаимодействаме да бъде по-лек и споделен, именно защото сме заедно в това пътуване.
- Как би живял, ако знаеш, че всичко, което преживяваш сега, вече ти дава всички ресурси, от които реално имаш нужда, а проблеми нямаш, а само най-подходящите за теб житейски казуси?
Нещото, на което продължавам да се уча и сега е търпение и вяра, че дори и когато не виждам ясно целия път до целта, да знам, че това е цял процес, маратон, а не спринт от точка А до точка Б.
Непрестанно се уча да имам доверието, че животът ме води и напътства и всичко, което аз трябва да направя е да се уча интуитивно да разпознавам скритите възможности във всяка ситуация и да се възползвам от потенциала, който струи от тях.
- Когато слушаш хората, чуваш ли ги наистина?
Това е качеството, което напълно съзнателно полагам усилия да развия в себе си от години.
Преди, много често ми се случваше да проектирам собствените си представи за човека и не го чувах какво всъщност ми казва, лесно поставях етикети и избирах да виждам в другия предимно хубавото или само лошото.
Все още ми се случва понякога да избързвам в преценките си и да оценявам, но пък с времето се научих и да чета между редовете, да наблюдавам невербалния език, жестовете, очите, да слушам с истински интерес и любопитство другия.
Цялото ми същество ликува, когато дойде онзи специфичен момент в разговор, в който социалните маски и роли се размиват и душите започват да си говорят.
- Кое те спъва и как реално би го променил? Искаш ли истински тази промяна?
Нещото, което най-силно ме спъва в момента е навикът ми да отлагам.
В един от психотерапевтичните опити, който правихме в школата, осъзнах едно много ключово базово вярване, което мисля, че стои в ядрото на целия този самосаботаж, а то е : „ На мен нещата ми се случват по трудния начин“.
От тогава, толкова пъти съм го разнищвала от къде идва и какво ми носи, че продължавам да го поддържам. Отвори се една мини версия на кутията на Пандора и излязоха доста скрити лоялности.
Хубавото е, че сега е много подходящ момент за тази промяна, защото разполагам с всички необходими ресурси да я реализирам.
- Ти си един от най-влиятелните хора в света! Какво би променил?
Нещото, което бих променила е във всяка една болница в света, в която се раждат преждевременно родени бебенца и трябва да останат в кувьоз, да бъдат изградени специални стаи, в които достъпът за свиждане и на двамата родители да бъде всеки ден.
Да могат да държат бебчетата гушнати в контакт „ кожа до кожа“, когато разбира се медицинските показания позволяват това.
Родителите да не са поставени пред избора, кой от двамата да отиде на свиждане, защото е позволено да се случва само веднъж в седмицата и може да отиде само единият от тях.
Майките да могат да носят кърма на бебетата си, а не те да бъдат хранени с формули, с оправданието, че има по-голям риск от развитието на бактерии в кърмата.
Да им бъде говорено, да чувстват допир, топлотата на човешкото докосване и други наглед „малки“ неща, които биха направили така, че болката от това отделяне да е в пъти по-поносима и за двете страни.
- Какво би променил сега в живота си, знаеки че си най- влиятелният човек в своята житейска история?
Бих променила собствената си интерпретация и това как избирам да гледам на събитията, които са ми се случили.
Също така да приема, не просто рационално, че има изключително много неща, които не зависят от мен и не са в моя контрол и това би смъкнало голям товар от плещите ми.
- Ако не се оправдаваш и не влизаш в позицията на жертва в неловка ситуация, за какво би поел отговорност и какво би променил в себе си?
Бих спряла с тази луда надпревара с очакванията, които имам към себе си и към другите.
Не един път сама съм се поставяла в ситуацията на куче, което само гони опашката си.
Гигантски очаквания, в ядрото на които често стои усещане за недостатъчност.
Автоматично бих ги заменила с дълбоко приемане на себе си с всички качества и недостатъци и с дълбоката вяра, че във всеки един момент правя и давам от себе си толкова колкото мога, с ресурсите, с които разполагам.
- Ако не се налага да работиш за пари, какво би правил?
Бих си изградила собсвен център, в които тялото, умът и душата на човек да бъдат разглеждани като едно цяло и по-скоро не да бъдат лекувани, а да намерят пристан сред бурното море на матричната въртележка, от която неизбежно сме част.
Да бъде като едно сигурно място, в което да могат да си поемат глътка въздух с пълни гърди и да смъкнат всички огромни очаквания, отговорности и страхове. Да погледнат себе си и живота си от различна перспектива, да си позволят да преживеят забраняваните си емоции и чувства, да пускат контрола и след това да могат да се върнат обратно в ежедневието си с един по-стабилен център.
- Ако си мислиш, че не харесваш това, което правиш, можеш ли да обичаш това, което работиш, така придавайки му качество и смисъл?
Дълго време имах много съпротиви по отношение на корпоративната ми работа.
Всяка сутрин на път за работа виждах умърлушените физиономии на 80 % от пътуващите с мен в метрото хора.
Всички безсмислени правила на корпоративната култура често са ме карали да се чувствам като квадратен болт в кръгла гайка. Изпитвах силен вътрешен бунт срещу цялата идея на взаимозаменяемите хора и как все по-рядко има време и желание за чисто социалния елемент на човешкото общуване, креативността и творческия подход в работата.
Постоянно разглеждах работата си като нещо временно, на което нямам голямо желание да се заседявам.
Минаха се няколко години и впоследствие реших, че явно няма да напусна работа на следващия месец и е време да сменя цялостото си възприятие.
Започнах да гледам на нея като на един източник на сигурност и финансова независимост, който ми дава свободата да експериментирам, да уча и изследвам останалите си интереси.
- Какъв беше ти, преди светът да стане теб?
Бунтарка със силно изразено чувство за справедливост и много силна, дори болезнена чувствителност.
- Можеш ли да живееш истинския себе си?
Именно заради тази силна, често дори болезнена чувствителност, която бе като неуправляема стихия, която помита във вихъра си всичко по пътя си, аз дълго бягайки от нея и натиквайки я в дълбоките кътчета на съзнанието си като силно нежелана и пречеща по пътя към целите ми.
В продължение на години изграждах толкова много защити, страхувайки се от уязвимостта, че сега от перспективата на времето ми е трудно да ги сваля.
Отдавам им заслуженото, защото знам, че са ме предпазвали да не се разпадна в определени моменти, но някак вече повече ми пречат и искам да опитам без тях. Не знам дали ще съм по-щастлива, но със сигурност ще ми е по-леко, живеейки живота си смело и като себе си.
- Какво би променил, за да станеш от дървен социално сугестиран Пинокио, истински човек?
Бих предизвиквала себе си във всеки подходящ за целта случай да се осмеля да показвам уязвимост, да тествам пред кого си заслужава да разкривам себе си. Това няма как да се случи докато съм в зоната си на комфорт и залагам на сигурно, без да приема риска, че ще срещам както хора, които заслужават гласуваното им доверие, така и хора, с които взаимодействието дори да има негативен контекст, пак ще носи със себе си ценни уроци.
- Ако познаваш реалната си цел, какво ти пречи да се устремиш към нея?
Нещото, което най-силно ми е пречело досега по пътя към целта ми е страхът от провал.
Толкова нелеп и стагниращ страх, който е като самоизпълняващо се пророчество, защото поддавайки му се аз, въпреки че рационално знам стъпките, които е необходимо да предприема и които в дългосрочен план ще ме отведът почти със сигурност там където искам, страхът от провал е толкова инпрегниран дълбоко в подсъзнанието ми, че често ми пречи да предприема действие.
Парадоксалното е, че именно липсата на действие и отлагането, които са в следствие от него, са единственият сигурен начин да се проваля.
- Не е ли това, което уж пречи, част от пътя на постигането, а процесът на преодоляване, самият път?
Напук на всякаква логика, не е важна крайната точка, а пътят и изпитанията, както и цялата палитра от емоции, през която си преминал, достигайки крайната цел.
Изключително голямо значение има не дали, а как си постигнал целта си.
Например ако сравним човек, който е решен да смъкне 30 кг. от теглото си и започне да се храни здравословно, да спортува и променя цялостната си себеоценка и начин на живот по пътя към целта и човек, които отива в една клиника за естетическа хирургия и се подлага на липосукция за намаляване на телесното му тегло.
Във втория случай, героят остава пасивен и пътят му остава неизвървян.
Приспиват го с пълна упойка и след няколко часа се събужда с 30 кг по-малко, но себеусещането му в повечето случаи не се е променило, защото именно преодолявайки трудностите, ние израстваме и ставаме по-добра версия на себе си.
- Можеш ли да даваш, без да очакваш да получиш в замяна, като самото даване те изпълва с радостен смисъл?
Когато даваш нещо само за да получиш друго в замяна, то тогава даването е твърде далеч от това да направиш добро на някого, без ти да си пряко облагодетелстван от това.
Много хора дават, уж без да очакват нещо в замяна, но всъщност в ума си имат изградена представа как получаващият трябва да реагира с благодарност. И тук се крие един от капаните на егото, което иска дълбока признателност в замяна.
Истинското даване, което е в единение с потока на любовта, произтича от една нагласа на изобилие вътре в самия човек. Изобилие, което не намалява с даването, а напротив, подхранва се и расте, пропорционално на радостта, която носи със себе си.
- Кой беше ти, преди да се родят майка ти и баща ти?
Енергия, която тече свободно, завихря се и се трансформира в различни форми и проявления.
Вярвам, че душите ни сами избират родителите си за да усвоим определени уроци и да придобием определена опитност.
Всяка душа, преди да се роди носи в себе си безкрайно много потенциали и част от тях съзнателно решава да развие по време на жизнения си път на нашата прекрасна планета.
Отговарянето на въпросите по-долу бе за мен едно прекрасно пътуване и изследване на себе си и как начинът ми на мислене и възприятията ми за случки и събития от живота ми са се променяли с годините. Силно се надявам да съм извлякла уроците и поуките не само на думи и опитът ми досега да послужи за мост, които да ми дава увереност и стабилност по новите пътеки, които ще прокарвам занапред.
Leave a Reply