Живеем в силно парадоксално време, в което сякаш въпреки цялото ни технологично развитие и прогрес, продължаваме да се лутаме в търсенето си на осъзнатост, смисъл и здрави духовни ценности. Време, в което на теория никога преди в човешката история не сме имали толкова много начини как да се свързваме с другите чрез технологии, премахване на рестрикции и забрани, но въпреки това хората масово се чувстват самотни, неразбрани, неприети.
Заобиколени сме от тонове информация, а съвременната наука бълва стотици проучвания на конвейер, но някак хората все по-често си дават сметка, че им липсва мъдростта, да усетят себе си като част от Всемира, от потока на живота, знаейки че всичко се случва в правилното време , по правилния начин и че душата има своя неотменим път и е тук за да преживее тази опитност.
Време, в което думи като истина и свобода се използват до степен на фанатизъм, бъркайки свободата със свободия и истината с евтин популизъм.
Любовта, мъдростта и истината са като едно своеобразно ядро на Естествената психотерапия, като едно туптящо сърце, което неспирно и неуморно пренася живителна сила чрез своите методи до всяка една клетка на живия организъм.
Естествената психотерапия е холистична в своята същност и си служи с богат набор от различни методи, които разглеждани поотделно изглеждат противоречиви и понякога дори взаимноизключващи се, но опитният психотрапевт съумява да води психотерапевтичния процес именно уповавайки се на любовта, мъдростта и истината в своята практика.
Терапевтът води процеса на лечение като на първо място се свързва с душата на своя пациент, търси, опознава и работи с онази божествена частица у него, която е вечна и неповторима. Душата, която не познава времевите рамки на ограниченията на човешкия живот, а иска да експериментира, да учи, да преживява.
Опитния терапевт вижда отвъд травмите, маските и броните, които нямат нищо общо с душата на пациента, а са изцяло продукт на егото, на ума. Воден от любовта като основен принцип, който се просмуква в цялостния процес на психотерапия, съумява да види божественото у човека, изначалната мъдрост на душата му, която го тласка към промяна.
Основна и много важна предпоставка за ефективността на процеса на лечение е терапевтът да умее да съпреживява с пациента, да има висока емпатия, но здрава, развита чрез осъзнатост и собствена характерова преработка и уравновесяване на вътрешните конфликти и травми. Само тогава се наблюдава и това сърцато приемане и съпреживяване с човека, с когото си взаимодействаме.
Емпатията е именно тази жива свързаност на душите, при която човекът се чувства видян, ценен и уважаван заради собствената си неповторимост, една дълбока връзка на доверие, в което душите резонират на една честота. Когато терапевтът позволи на тази силна връзка на любов да тече свободна, някак си чисто интуитивно подходящият метод се появява съвсем естествено и постепенно съпротивите на егото падат една по една, под силата на приемането и обичта към себе си и доверието в самия живот.
Постепенно пациентът започва да вижда по глобалната картина, отвъд симптомите на собствената си невротичност и характерови дисфункционалности, маладаптивни убеждения и базисни вярвания.
В хода на психотерапевтичния процес, умело воден от терапевта, той променя възприятията си за случващите му се страдания и съумява да открие в тях положителното, да ги види като един дар от страна на съдбата, на собствената си душа, за да се събуди за промяна, за едно по-осъзнато живеене, в съзвучие със своите автентични желания, блянове и стремежи.
Неслучайно в китайския език има два йероглифа за думата „криза“- „опасност“ и „възможност“. Всяко едно страдание, което ни се случва винаги може да бъде видяно и като насилствено излизане от зоната ни на комфорт, но и като възможност за задвижване за промяна, като път на душата ни да придобие нова опитност и мъдрост.
Мъдростта е изначално заложена в човешката душа, понеже за разлика от преходността на телата ни, душите ни са стари и знаят. От нас зависи да не заглушаваме гласа на сърцето, на собствената си интуиция и божествена природа.
Мъдростта е неизменно свързана с осъзнатостта. Колкото сме по осъзнати тук и сега, в настоящия момент, толкова по-малко сме подвластни на егото, което винаги ще се опитва да контролира, да има власт над събитията. Егото не живее тук и сега, то винаги се уповава на опита ни от миналото или на стремежите, свързани с бъдещето.
Осъзнатостта се изгражда постепенно в терапевтичния процес чрез различни техники като медитация/майндфулнес, психотелесни и преживелищни методи, трансперсонална работа, поведенчески експерименти и тн.
Постепенно човек придобива достатъчен вътрешен ресурс , така че да съумее да се издигне над болката от преживяното страдание и да погледне на случващото се от позицията на страничен наблюдател, да види цялата картина, а не отделни фрагменти от нея. Достигайки по емпиричен път до тази осъзнатост, пациентът постепенно съвсем естествено започва да пуска невротичния контрол и изоставя ригидните маски и брони и разбира, че в негов пълен контрол е единствено съзнателния избор как ще реагира на обстоятелствата около него.
„…на човека може да му се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства.“
- Виктор Франкел –„Човекът в търсене на смисъл“
Ключово значение за психотерапевтичния процес има и самата опитност на терапевта, неговата осъзнатост и лично преминаване през нелеки житейски уроци, да е преминал през динамиката на преживяванията, които са довели пациента при него. Доверявайки се на своята вътрешна мъдрост, на своята интуиция, той с любящо приемане води процеса чрез дисциплинирани усилия от страна на пациента, служейки си с неограничен брой внимателно подбрани холистични методи за всеки индивидуален случай, целящи преобразуване на дисфункционалните характерови структури и базисни вярвания до хармонични.
Чрез тези съзнателни дисциплинирани усилия, пациентът се научава да обича себе си, да приема и прегръща сенките си, да се заявява смело в обществото и да поставя здрави граници.
Разглеждам основните принципи на любовта, мъдростта и истината поетапно, но в живия живот те не следват едно след друго или първо да се заражда една от тези ценности, а другите две да я следват. Любовта и мъдростта вървят непрестанно ръка за ръка, успоредно и тогава човек свободно може да прояви своя творчески потенциал и уникална същност- своята истина.
Принципът на истината се разгръща в пълния си потенциал едва когато човекът е достигнал тази висока степен на осъзнатост да вижда страданията като уроци и да израстне над болката и травмите и да може да прозре своята истина. Да живее живота си с приемане на себе си, на другите и на светът с цялата си шареност и палитра от емоции и дуалности. Само тогава можем да кажем, че човек заживява в своята истина и е свободен да разгърне пълния си творчески потенциал, автентичност и да поема отговорност към пътя и стремежите на собствената си душа.
„Човек е свободен в момента, в който пожелае да бъде“
-Волтер
Любовта, мъдростта, истината и свободата са нещо много повече от просто едни принципи, характерни за една система. Те се явяват като едни своеобразни колони,като една основа върху която се крепят всички останали елементи, като светещ фар в бурното море на човешкото психе, като една пътеводна звезда, която да осветява пътя на душите ни, когато сме се отклонили и която ни притегля с магнетичната си сила да се върнем обратно към центъра си.
Leave a Reply