Решението да уча психотерапия и да желая да превърна психотерапията в професионален път на развитие зрее у мен от няколко години.
Още от дете винаги съм била любопитна какво кара хората да действат или мислят по определен начин, защо едно обстоятелство може да превърне някого в още по-силен и устойчив , аз за друг да даде оправдание да влезе в ролята на жертва.
Интересът ми към психотерапията и преживелищните практики се задълбочи преди 9 години, когато осъзнах,че някъде по пътя на големи амбиции и планове за бъдещето се бях отклонила от собствения си път и имам нужда отново да опозная себе си, да видя какво се крие под пластовете заучени социални роли и маски, които доброволно , но не дотам осъзнато, бях приела за себе си и живота си.
Бях току-що завършила висшето си образвование в специалност Право и приключвах със задължителния стаж по специалността, още по време на който видях колко неподготвени излизаме от университета и как теоретичните познания са само една част от цялата картина. За практическите познания ми е било нужно много по-голяма доза лична отговорност и да разчитам предимно на себе си и на личната си ангажираност в това непрестанно да си сверявам часовника.
Започнах работа като юрисконсулт. Получих възможност, която бях чакала и бях положила доста усилия. Работех с прекрасни колеги. Обратната връзка на работодателя за работата ми също бе много добра, но с всеки изминал ден чувствах, че в мен назряваше едно неудовлетворение от тромавата ни правосъдна система и от това как хора чакат с години да получат справедливост.
Осъзнах, че когато на 18 години кандидатствах Право бях направила много неинформиран и неавтентичен избор. Не бях стъпвала в българска съдебна зала и представата, която имах бе от разговорите с родителите ми за това колко перспективна е тази специалност.
Постепенно започнаха да светят предупредителни червени ламички, че това не е моят път, но амбицията и нуждата да не разочаровам близките си ги заглушаваха. Залъгвах се с оправдания, че съм положила толкова много усилия, труд и средства, че не мога просто така да се откажа. Дадох си сметка, че докато е било тихо вътрешно гласче на собствената ми интуиция, аз съм го изгнорирала и заглушавала с тонове амбиция и неща, които „трябва“ да направя. В един момент обаче тихото гласче вече крещеше че съм пропуснала толкова много пътни знаци и толкова завои бях взела на сляпо, че трябваше да се върна и да намеря път обратно към себе си.
За няколко месеца бях решила, че няма да си търся нова работа, а ще си дам време, в което да анализирам ситуацията и причините и вярванията, които ме бяха довели до там.
Четях, анализирах и постепенно виждах пласт по пласт колко много неща бях правила само за да се впиша в определи стереотипи, наложени от обществото за „правилни“.
Постепенно започнах да си обяснявам много неща и започнах да виждам нещата, които се случиха, повече от позицията на страничен наблюдател, отколкото от епицентъра на вихрушката от емоции.
По това време започнах да посещавам групови практики по интензивно дишане и различни семинари и обучения. Сякаш пред мен се беше открила цяла нова вселена, която не бях забелязвала досега. През този период четях много и любопитството ми нарастваше с всяка прочетена книга или среща с вдъхновяваща личност. С всяка следваща практика по интензивно дишане маските и ролите, които бях възприела за себе си падаха една по една. Дишането изваждаше на повърхността минали болки и емоции, загнездили се в тялото ми под формата на мускулни блокажи.
Интуитивно усещах, че съм на прав път и се доверих напълно на процеса.
Усещах как мисленето и гледната ми точка се променят. Близките ми също усещаха огромна промяна без да съм им казвала на какво точно се дължи.
За първи път от доста време можех да прекарвам часове сама със себе си и да не усещам, че имам нещо по-важно за правене. Започнах да наблюдавам думите, които използвам и мислите, които минават през ума ми и дали ме водят в посоката, която искам.
Чрез дълбокото и осъзнато дишане разбрах колко пряка е връзката между телесните преживявания и емоционалното ми състояние.
Дадох си времето да експериментирам с различни преживявания и най-вече отново да се науча да чувам гласа на собствената си интуиция и да правя повече от нещата, които ме карат по детски да съм любопитна и потопена в процеса изцяло.
Осъзнах и силата на фокуса, на вниманието. Колкото повече четях и се интересувах от психиката и мотивите зад човешкото поведение, толкова по- често попадах и на хора със сходни интереси, статии и книги .
Появи се и едно неизчераемо любопитство за още.
Искам да изучавам естествена психотерапия защото смятам , че съчетава методи , чрез които по един холистичен начин са обхванати различни аспекти на човешката душевност в пълнота.
Голям интерес имам към мотивите, които стоят зад действията на хората. Какви подсъзнателни вярвания и убеждения стоят зад изборите, които правим и връзката между емоциите и проявата на телесни неразположения и връката между ум, тяло и дух.
Върху себе си съм виждала как нещо толкова дребно като промяна на стойката на тялото, усмивка или промяна във дихателния модел могат да променят емоционалното ми състояние за секунди.
Смятам, че преживелищните практики са един от най-бързите и ефективни методи за работа с човешкото подъзнание.
Сега, фокусът ми е изцяло към това да продължа да опознавам себе си, да се провокирам, да уча нови неща и да преживявам на практика идеите си и да разгърна потенциала си.
Преди две години открих съвсем случайно, че имам Хашимото и това ме накара да разширя и задълбоча търсенията си за връзката между емоциите ни, енергиини блокажи и проявата на телесни неразположения и болести.
Отново започна един процес на цялостен преглед и пренареждане на вижданията и убежденията, които са спомогнали за отключването му.
Осъзнах, че животът обича динамиката и не допуска застой. Знам, че когато прекалено дълго отлагам промените, които искам да направя, животът ги прави вместо мен.
Много ми харесва това ,че в школата по Естествена психотерапия са застъпени много преживелищни практики, хипноза и лична работа по изграждането и надграждането на качества като асертивност, автентичност,осъзнатост и съпричастност.
Все още имам вярвания и убеждения, които до такава степен съм приела за истина, че дори не съм способна все още да ги идентифицирам за да ги променя и смятам,че обучението би ми помогнало да задълбоча собствената си осъзнатост за различни аспекти на характера ми и на базата на усилена лична работа след това бих могла да допринеса, помагайки на други хора да трансформират себе си в желана посока.
Друга основна причина, заради която избрах и искам да уча естествена психотерапия е, че не желая да прехвърлям собствените си неосъзнати страхове на децата ми, които в момента са на 6 години и бебенце на 5 месеца. Синът ми скоро все повече ще започне да навлиза в света на възрастните и нашите ограничаващи разбирания за някои аспекти от него. Искам децата ми да израстнат като цялостни личности, да знаят собствената си стойност и да не изпитват постоянната нужда да се доказват на другите за да бъде част от тях, да не приемат нещата за даденост, а да притежават критично мислене и да подлагат т. нар „всеобщи истини“ под съмнение преди да ги направят част от собствената си ценностна система и мироглед и най-вече искам аз да им бъда личен пример с поведението си за всичко това.
Тази специализация би ми дала възможност да се изправя срещу някои от страховете и вярванията си и да задълбоча познанията си относно различни аспекти зад човешкото поведение.
Много бих се радвала да общувам с хора с близки до моите интереси и да прилагам на практика наученото.
Още от дете, винаги съм искала да допринасям със знанията и уменията си за това да помагам на други хора да се чувстват по-добре. Осъзнах обаче, че това може да се постигне единствено когато преди това съм направила така, че да имам необходимата личностна сила и устойчивост, която да предавам на хората, на които искам да помогна. Моята чаша на личностна сила и енергия трябва да е пълна и да не я разпилявам безсмислено за да съм полезна на другите.
Настоящата ми цел, свързана с обучението е да завърша пълния четиригодишен курс и след това да практикувам професията на психотерапевт.
Наясно съм със степента, която професията изисква като отдаденост, психическа енергия и устойчивост и зад решението ми стои обмисленост и отговорна ангажираност към обучението в школата по ЕП.
Ще завърша с една любима сентенция на Харълд Уитман:
„Не си задавай въпроса от какво се нуждае светът. Запитай се какво те кара да се чувстваш жив, излез и го направи. Защото светът се нуждае от хора, които живеят истински.“
Leave a Reply