Отлагаме ли живота си?

Умението да живеем, а не просто да съществуваме, да израстваме и творим живота на мечтите си, а не просто да преживяваме, да се радваме по детски на живота и да вярваме, че всичко се случва по най- добрия за нас начин и в най-точното време…

За съжаление това умение не се учи в училище, няма утвърден наръчник, които стъпка по стъпка да ни съпровожда по пътя към щастливият живот.
Дори собствените ни родители имат само части, фрагменти от пъзела и въпреки често добрите си намерения няма как да знаят как да пренаредим собствената си картина.
Ние сме единствените, които можем да наредим елементите.
Всичко, което ни трябва е вътре в нас.

Нито световни гурута и експерти по щастие, нито обществото или дори хората от най-близкото ни обкръжение могат да ни дадат готови рецепти, защото просто такива няма.

Независимо от хилядите книги от сорта на “Как да…” всичко е строго индивидуално!
Нещо, което е проработило в моя случай, може да е абсолютно неприложимо за теб.

Времената, в които живеем са изкючително динамични и интересни.
Имаме свободата да избираме професията си, обкръжението си, мястото, в което живеем, ценностите и вярванията си и въпреки всичко това, като че ли сме по-зависими и несвободни от всякога.

Все повече възрастни хора, малко преди да умрат осъзнават, че никога не са живяли, че живота им е обслужвал чужди интереси за сметка на копнежите на собствената им душа.

Наскоро прочитайки една книга, в която са описани начина на живот и ценностната система на различни дълголетници по света се замислих, че всъщност в края на живота си никой не съжалява за това, че не е работил по 18 часа на ден в офиса или защо не са потърпяли още малко досадните си колеги.
Точно обратното, основните съжаления на повечето хора е че не са прекарвали достатъчно време със семействата си, яростно са препускали през живота, забравяйки да се радват на собствените си победи, липсата на дълбоки връзки с важните за тях хора, на грижи за здравето, пътешествия и време за себе си.

Откроява се ясно тенденцията, че масово хората съжаляват за това, че са правили предимно нещата , които “трябва” , за сметка на нещата които искат, тези дълбоките, които извират от ядрото на собствената им душа.

Парадоксът е, че ние нямаме нужда от повече знания, от това някой експерт да ни каже какво да правим, защото буквално сме заляти от информация от добронамерени експерти, които създават бестселъри всяка година на теми свързани с личностното развитие, семинари, уърк шопи за намиране на призванието си и тн.
Повечето от нас много добре знаем и че ако започнем да се храним по-добре, да спим по-добре, да спортуваме, да присъстваме във всеки един момент осъзнато тук и сега и последователно и с постоянство, с малки стъпки правим по нещо всеки ден, то животът ни след 5-10 години ще е коренно различен от това, което имаме сега.

Тогава след като ги знаем тези неща, кое ни спира да пресътворим на ново живота си?
Отговора за съжаление не е толкова кристално ясен и лесен, защото факторите, които ни спират да постигнем живота, за който мечтаем са доста по индивидуални и многопластови.

Друг основен парадокс е, че няма толкова арогантно живо същество на планетата ни като човека.

Въпреки,че ни е дадена огромната привилегия да осъзнаваме своята преходност, това че имаме ограничено време на тази земя, ние често живеем като безсмъртни- безпаметно и неосъзнато.

Сякаш имаме цялото време на света да пропиляваме времето си за глупости, за несъществени неща, цели с много лъскава опаковка и кофти съдържание, страхове, водещи ни до пълна парализа да действаме.

Понякога информацията се превръща от ценен инструмент в истинско проклятие.

В информационната ера, в която имаме привилегията да живеем, разполагаме с ключовия ресурс ” Как да …” по отношения на всяка една сфера в живота ни.

Но въпреки това, ние сякаш сме парализирани от многото избори пред нас и не можем да предприемем действие.

“Всички от детството си знаят, че еди-какво си и еди-какво си е невъзможно. Но винаги се намира някой, който не знае това. И той прави откритие.” Ал. Айнщайн

Нетърпеливи сме, много от нас израстват с лъжливата презумпция, че са толкова неповторими и специални, че светът им е длъжен. Виждам как 20-годишни млади хора, смятат, че е под достойнството им да чакат някои да забележи тяхната “уникалност” на по-стартови позиции и ако не са станали мениджъри до 2 години в една компания, “тропат с краче” като две годишно хлапе и си подават молбата за напускане.

Постоянно търсим техники за “бърз живот”- рецепти за бързо хранене, техники как да спим само по 4 часа на нощ, бързи срещи, бързо отслабване, техники как да сме във форма само за 3 минути на ден.

И от цялото това бързане не ни остава време да се запитаме кога живеем?

Искаме някой да ни даде гаранция, че дадено нещо е наше призвание, че ако вложиме труда и усилията си в него ще бъдем щастливи и удовлетворени, но Вселената работи по съвсем други механизми и със сигурност гаранциите не са едни от тях.

Направи първата стъпка с вяра. Пътят ти напред няма да е осветен, ти само направи първата стъпка.- Мартин Лутер Кинг

Понякога цялото това безумно бързане толкова много ми напомня на пеперудките наречени еднодневки, защото живеят само един ден. Сякаш от цялото това бързане и препускане през живота и ние хората често съкращаваме “срока си на годност”, като минаваме през повечето моменти с досадата на “и това трябва да бъде свършено, фанатично се страхуваме от остаряването.

Забравяме да изпълваме дните си с малки моменти на радост, споделеност, наслада, а лицата си не с ботокс и всякакви иновативни техники за опъване на кожата, а с малки финни бръчици от усмивки, изненади и удивление.

Защо просто не изместим фокуса от грандиозните резултати, които се стремим да постигнем , радостта , от които в повечето случаи не трае повече от няколко часа, а понякога и минути?

Защо не се насладим на радостта от пътя, по който вървим, от срещите, които ни предоставя живота и от прогреса, които сме направили за изминалото време?

Можем ли да забавим това шеметно препускане и да се срещнем очи в очи със собствените си страхове и несигурности и честно сами за себе си да си отговорим на най-важния въпрос ” Живея ли го тоя’ живот или само преживявам?”

Да се запитаме, ако едно малко бебе се отказваше толкова лесно, падайки и ставайки по десетки пъти на ден учейки се да ходи, то на тази планета щяхме да имаме милярди възрастни, които все още лазят по земята.

Никои не казва на малкото прохождащо човече, че прекалено рисковано да опитва или че е по добре да се откаже. Напротив, възрастните поощряват всеки малък успех на малкия човек.

Същото важи и за нас възрастните. Вече не сме малки беззащитни деца имащи нужда от постоянна външна валидация и поощрения. Най-устойчевата валидация необходима ни за да имаме висока самооценка и увереност в себе си се гради на собствения ни опит.

В стотиците пъти, в които сме падали по дупе, боляло ни е , но въпреки това сме се изправяли и сме опитвали отново докато най-накрая не ни се получи

Тогава найстина започваме да го живеем този житот, скачаме на шофьорската седалка, умело държейки кормилото на собствената си съдба.